Сепна се. „Трябва да реша, че не съм побъркан — пишеше на тази страница. — Ако не повярвам в това, не бих могъл да продължа моето пътешествие със същата увереност. Следователно това, което ме преследва, е истинско“.
Спомняше си смътно тази част. Книгата бе подредена като дневник, с последователни, макар и необозначени с дати записки. Но авторът й показваше склонност да се отвлича от странични неща. Тази част бе особено суха.
Но тук, точно когато се оплакваше, имаше зрънце ценна информация.
„Сигурен съм, че щеше да ме убие, ако можеше“ — продължаваше текстът.
Има някаква зловеща аура около това създание от сянка и мъгла и кожата ми настръхва от допира му. Но въпреки това то, изглежда, е ограничено във възможностите си, поне по отношение на мен.
Но може да въздейства на света. Ножът, който заби в гърдите на Федик, го доказва. Все още не зная със сигурност кое му причини по-сериозна травма — дали раната, или гледката на съществото, което го нападна.
Рашек разправя шепнешком, че аз съм промушил Федик, тъй като само Федик може да свидетелства за среднощните събития. Трябва да взема решение. Трябва да реша, че не съм побъркан. В противен, случай излиза, че аз съм този, който е държал ножа.
Кой знае защо, тъкмо мнението на Рашек по въпроса ме кара да вярвам в обратното.
На следващата страница продължаваше да се говори за Рашек, но нямаше нито дума за мъгливия призрак. Вин обаче намираше дори тези изречения за интригуващи.
„Той е взел решение — помисли си тя. — Аз трябва да сторя същото“. Никога не се бе страхувала за разсъдъка си, но намираше известна логика в думите на Елънд. Сега обаче ги отхвърли. Мъгливият призрак не беше само видение, породено от преумора и напрежение, както и от написаното в книгата. Беше си съвсем истински.
Това не означаваше, че Дълбината се завръща, нито че над Лутадел е надвиснала някаква свръхестествена опасност. Засега и двете възможности бяха равностойни.
Тя постави страничката на купчината с конкретна информация за мъгливия призрак и продължи проучването си, като се мъчеше да се съсредоточава повече.
Армиите се окопаваха.
Елънд ги наблюдаваше от стената и в главата му бавно се оформяше новият план. Страф изграждаше отбранителен периметър на север, задържайки речния канал за Ортьо, неговия роден град и столица. Сет се окопаваше западно от града и разполагаше с Лутдавънския канал, по който получаваше доставки от консервната фабрика в Хаверфрекс.
Консервна фабрика. Ето нещо, от което биха имали полза в града. Технологията беше съвсем нова — на не повече от петдесетина години, — но Елънд бе чел за нея. Според учените това бе лесен и бърз начин за снабдяване с припаси на войските, които се биеха по границите на империята. В Лутадел нямаше солидни запаси храна. Но пък кой би могъл да очаква, че ще бъдат обсадени?
Долу патрулите излязоха на обход. Едни се отправиха към граничната зона между двете армии, други — към бреговете на каналите, мостовете над река Чанерел и излизащите от Лутадел пътища. Градът бе обкръжен напълно и при това за доста кратко време. Отрязан от света и от малкото кралство на Елънд. Никакво влизане и излизане. Армиите разчитаха на болести, глад и други подкопаващи здравето и духа фактори, за да поставят Елънд на колене.
Обсадата на Лутадел бе започнала.
„Това е добре — рече си той. — За да успее планът, те трябва да си мислят, че съм отчаян. Да са сигурни, че съм готов да се съюзя с тях, и да не се усъмнят, че преговарям и с противника“.
Забеляза, че някой се качва по стъпалата. Клъбс. Генералът се приближи с накуцване.
— Поздравления — рече задъхано. — Изглежда, вече си имаме пълна обсада.
— Това е добре.
— Е, поне спечелихме малко време. — Клъбс го погледна внимателно. — Дано да си готов за това, хлапе.
— Дано — прошепна Елънд.
— Ето, че се постави във фокуса на събитията — продължи Клъбс. — Съборът не може да промени нищо, докато не се срещнеш с баща ти, двамата крале долу също няма да предприемат нищо. Сега всичко е в твои ръце. Време е да се покажеш като истински крал.
Клъбс млъкна. Елънд пак погледна към обсаждащите ги армии. Думите, които му бе казала Тиндуил, още го безпокояха. „Ти си глупак, Елънд Венчър…“
До този момент нито един от двамата крале не бе откликнал на призива му за среща — макар че според членовете на групата щяха да го направят съвсем скоро. Просто държаха да изчакат, за да го изнервят. Съборът току-що бе обявил нова среща, вероятно с цел да го накарат да се съгласи с предишното им предложение. Елънд бе намерил подходящо извинение да я пропусне.