Въпреки твърдия колосан плат и странната кройка Елънд остана изненадан от това колко добре се чувства в новия костюм.
— Съвсем ми е по мярка — отбеляза той, докато си слагаше колана.
— Взехме мерките ти от шивача ти — обясни Тиндуил.
Елънд излезе иззад паравана и помощничките го наобиколиха. Едната вежливо го покани да обуе лъснати до блясък черни ботуши, друга прикрепи на рамото му къса бяла пелерина. Последната му подаде лакирано фехтоваческо бастунче в калъф. Елънд го закачи на колана си и го прокара през специалния отвор в сакото, за да се подава отвън.
— Добре — каза Тиндуил, докато го оглеждаше. — Остава само да се научиш да стоиш изправен и можем да отбележим сериозен напредък. А сега седни.
Елънд отвори уста да възрази, но се отказа. Седна и една помощничка го загърна с парче плат около шията и извади ножица.
— Чакайте малко — спря ги Елънд. — Виждам накъде върви тази работа.
— Ако ще възразяваш, нека да не е с този тон — посъветва го Тиндуил.
— Харесвам косата си такава, каквато е сега — заяви твърдо Елънд.
— Късата коса се поддържа по-лесно от дългата — обясни Тиндуил. — А ти вече доказа, че не може да ти се гласува доверие по въпроса за външния вид.
— Няма да ме подстригвате — отсече Елънд.
Тиндуил помисли за миг, после кимна. Помощничката отстъпи и Елъид се изправи и смъкна чаршафа. Шивачката донесе голямо огледало и застана пред него.
Елънд се погледна и замръзна.
Разликата беше изумителна. През целия си живот бе гледал на себе си като на книжник и човек от висшето общество, но също и на леко небрежен аристократ. Той беше Елънд — приятелят със странни идеи. Човек без особен авторитет, но също така и човек, когото не би могъл да мразиш.
Но отражението в огледалото не беше на придворно конте. Там стоеше строг мъж с официални дрехи. Човек, който трябва да бъде възприеман сериозно. Униформата го караше да стои изпънат, да положи ръка на дръжката на бастунчето. Само косата му — леко къдрава, дълга отгоре и отстрани — не се връзваше с останалото.
— Е, добре — рече Елънд. — Режете я.
Тиндуил се усмихна и му кимна да седне. Той се отпусна на стола и не промълви нито дума, докато помощничката го подстригваше. Когато отново се изправи и се погледна в огледалото, прическата му отговаряше на общия изглед. Косата не беше твърде къса, както имаше обичай да я носи Хам, но бе добре оформена. Една от помощничките се приближи и му подаде кръг, изработен от боядисано в сребристо дърво. Той се обърна към Тиндуил и смръщи вежди.
— Корона?
— Не става въпрос за показност — отвърна Тиндуил. — Тези времена са отминали отдавна. Короната не е символ на богатство, а на авторитет. Отсега нататък ще я носиш, както пред хората, така и в тесен кръг.
— Лорд Владетеля нямаше корона.
— Защото не му се е налагало да напомня на хората кой е техният господар.
Елънд се поколеба, после си сложи короната. По нея нямаше никакви украшения или скъпоценни камъни. Приличаше по-скоро на диадема. И както можеше да се очаква, също му беше по мярка.
Той се обърна към Тиндуил, която вече даваше знак на шивачката и помощничките й да си вървят.
— В стаята ти са оставени още шест униформи като тази — обясни тя. — Няма да носиш други дрехи, докато не приключи обсадата. Ако искаш разнообразие, можеш да сменяш цветовете на пелерината.
Елънд кимна. Шивачката и помощничките се изнизаха през вратата.
— Благодаря — каза той на Тиндуил. — Отначало се колебаех, но ти си права. Има разлика.
— Достатъчна да заблудиш хората поне засега.
— Да ги заблудя?
— Разбира се. Да не мислиш, че сме приключили?
— Ами…
Тиндуил повдигна вежди.
— Смяташе, че ще си готов само след няколко урока? Та ние едва започваме. Все още си глупак, Елънд Венчър — само дето не приличаш на глупак. Можем само да се надяваме, че промененият ти външен вид ще пооправи малко жалката ти репутация. Но ще трябват още много упражнения, преди да те оставя да управляваш хората, без да се излагаш.
Елънд се изчерви.
— Какво смяташ да… — Сепна се и продължи: — Да чуя какви са по-нататъшните ти планове.
— Първо, ще трябва да те научим да ходиш.
— Нещо не е наред с походката ми ли?
— Ами да, в името на забравените богове! — отвърна Тиндуил с развеселен глас, макар лицето й да си си оставаше сериозно и дори строго. — Същото може да се каже и за говора ти. Освен, разбира се, неспособността ти да боравиш с оръжие.