— Упражнявал съм се малко — рече Елънд. — Питай Вин. Спасих я в двореца на лорд Владетеля в нощта на Рухването!
— Зная — отвърна Тиндуил. — И доколкото съм чувала, цяло чудо е, че си оцелял. За щастие момичето се е справило с основната опасност. Изглежда, оставяш на нея да се грижи за тези неща.
— Тя е Мъглородна.
— Което не извинява липсата ти на умения — възрази Тиндуил. — Не можеш да оставяш на жените да те пазят. Не само е срамно, но и войниците ти ще очакват да се сражаваш редом с тях. Съмнявам се, че ще си от онези, които сами повеждат атаката срещу противника, но поне би трябвало да се представиш добре, в случай че бъдеш нападнат.
— Значи искаш да започна да се упражнявам с Вин и Хам?
— Ни най-малко! Представяш ли си как ще повлияе на бойния дух на хората ти, ако изядеш един бой пред всички? — Тиндуил поклати глава. — Не, ще трябва да ти осигурим учител за частни уроци. До няколко месеца трябва да боравиш еднакво добре с фехтоваческо бастунче и сабя. Надявам се, че обсадата ще се проточи достатъчно, преди да започнат сраженията.
Елънд се изчерви отново.
— Отнасяш се с мен толкова високомерно… Все едно не съм крал дори в твоите очи — а само жалък заместител.
Тиндуил не отговори, но в очите й проблесна задоволство. „Ти го каза, не аз“ — подсказваше изражението й.
Елънд се изчерви още повече.
— Вероятно ще се научиш да бъдеш крал, Елънд Венчър — продължи тя. — Но дотогава ще трябва да се преструваш на такъв.
Гневната реакция на Елънд бе спряна от почукване на вратата.
— Нося вести — съобщи капитан Демоа. — Аз… — И замръзна.
— Да? — Елънд изви глава към него.
— Аз… ъ-ъ. — Демоа млъкна и отново огледа Елънд, преди да продължи. — Праща ме Хам, ваше величество. Каза, че е пристигнал вестоносец.
— Така ли? — попита Елънд. — От лорд Сет?
— Не, ваше величество. — От баща ви.
Елънд се намръщи.
— Е, кажи на Хам, че ще дойда след малко.
— Да, ваше величество — отвърна Демоа, но на прага спря. — Новата униформа много ви отива.
— Благодаря, Демоа. Случайно да знаеш къде е лейди Вин? Цял ден не се е мяркала.
— Мисля, че е в покоите си, ваше величество.
„В покоите си? Тя никога не се задържа там. Да не е болна?“
— Ще заповядате ли да я повикам? — попита Демоа.
— Не, благодаря. Аз ще ида при нея. Предай на Хам да се погрижи за пратеника.
Демоа кимна и излезе.
Елънд се обърна към Тиндуил, която се подсмихваше доволно, заобиколи я и взе от масата бележника си.
— Тиндуил, ще се постарая да бъда нещо повече от „фалшив“ крал!
— Ще видим.
Елънд я изгледа навъсено.
— Трябва да поработиш върху това изражение — посъветва го тя, — и ще се получи.
— И това ли е всичко? — попита Елънд. — Мимики и дрехи? Това ли прави човека крал?
— Не, разбира се.
Елънд спря при вратата и се обърна.
— Какво тогава? Какво е нужно, за да бъдеш добър крал, Тиндуил от Терис?
— Доверие — заяви тя и го погледна в очите. — Добрият крал е този, който е спечелил доверието на хората си. И който го заслужава.
Елънд помисли и кимна. „Добър отговор“ — призна той, отвори вратата и тръгна да търси Вин.
17.
Ех, ако териската религия и Очакването не се бяха разпространили сред нашия народ.
Купчинките листове се увеличаваха — Вин откриваше в дневника все повече идеи, които искаше да отдели и запомни. Какви бяха пророчествата за Героя на времето? Как авторът на дневника бе узнал къде трябва да отиде и какво смяташе, че ще направи, като стигне там?
В края на краищата стигна до един доста неприятен за нея извод — май щеше да се наложи да си води бележки.
Въздъхна, изправи се, мина през стаята, като прескачаше внимателно листовете, и отиде до писалището. Досега не го беше използвала, дори се бе оплакала на Елънд, че й пречи. За какво и беше нужно писалище?
Взе перо и извади мастилница. Припомни си времето, когато Рийн я учеше да пише. Доста бързо изгуби търпение и все мърмореше колко били скъпи хартията и мастилото. Беше я научил да чете, за да може да надзърта в документите и да се преструва на благородница, но смяташе, че писането няма да е толкова нужно. По принцип Вин споделяше мнението му.
Сега обаче се оказваше, че от писането също може да има полза. Елънд непрестанно си водеше записки и тя често оставаше впечатлена от това колко бързо пише. Как ли го правеше?
Взе няколко бели листа и се върна при листовете. Седна, скръсти крака и отвори капачката на мастилницата.
— Господарке — обади се ОреСюр, все така отпуснал муцуна на лапите си. — Давате ли си сметка, че зарязахте писалището, за да пишете на пода?