— Е, и?
— Писалището не е ли предназначено точно за това? За писане?
— Но листовете ми са тук.
— Листовете могат да се преместят. Ако са чак толкова тежки, можете да разпалите пютриум, за да си помогнете.
Вин го изгледа озадачено, докато топеше перото в мастилницата. „Брей, за първи път проявява нещо различно от обичайната си неприязън към мен“.
— На пода ми е по-удобно.
— Щом така казвате, господарке.
Тя спря, учудена дали не й се подиграва. „Проклета кучешка муцуна! Нищо не мога да разчета върху нея“.
Въздъхна, наведе се и се зае да изписва първата дума. Процесът беше бавен, налагаше се да изрисува буквите внимателно и да произнася гласно думите, за да провери как се пишат. Едва успя да напише няколко изречения, когато на вратата се почука. Кой ли я безпокоеше?
— Влез — провикна се тя.
Вратата се отвори.
— Вин? — чу гласа на Елънд.
— Тук съм — отвърна тя и продължи да пише. — Защо чукаш?
— Ами, можеше да се преобличаш.
— И какво от това?
Той се засмя.
— Вече втора година живеем заедно, а все още не си разбрала, че човек има нужда от усамотение.
— Ами аз… — Вин се поколеба.
За един кратък миг й се стори, че това не е Елънд, а някой друг. Инстинктите й реагираха преди мисълта, тя машинално захвърли перото, скочи и разпали пютриум.
После спря.
— Какво ще кажеш за промяната, а? — попита той и разпери ръце, за да си покаже костюма по-добре.
Вин вдигна ръка пред сърцето си. Беше толкова изненадана, че настъпи една от купчинките. Това беше Елънд и не беше той. Искрящо белият костюм с неговите остри линии и строги контури го правеше съвсем различен от младежа с размъкнатите панталони и сюртук. Имаше нещо властно във вида му. Нещо царствено.
— Подстригал си се — каза тя и го заобиколи бавно, оглеждайки костюма.
— Идеята е на Тиндуил — каза той. — Какво мислиш?
— Тъкмо няма да има за какво да те хващат по време на бой.
Елънд се усмихна.
— Само това ли ти хрумна?
— Не — отвърна тя, пресегна се и дръпна пелерината. Тя се смъкна съвсем леко и Вин кимна одобрително. Мъглопелерините бяха същите: нямаше опасност някой да го дръпне за тънката наметка, ако го нападнат.
Тя отстъпи назад и скръсти ръце.
— И аз ли ще трябва да се подстрижа?
Елънд помисли за миг.
— Свободна си да правиш каквото пожелаеш, Вин. Но ми се струва, че си по-красива с дълга коса.
„Оставям я тогава“.
— Както и да е — рече той. — Одобряваш ли?
— Определено. Приличаш на истински крал. — Макар че тя предполагаше, че някаква частица от нея ще тъгува по предишния малко небрежен и дългокос Елънд. Имаше нещо… мило в онази смесица от разхвърляност и неувереност.
— Добре — рече той. — Защото май ще трябва да се възползвам от всички възможни средства. Току-що пристигна пратеник… — Той млъкна, забелязал купчинките листове. — Вин? Над какво работиш?
Тя се изчерви.
— Просто преглеждах дневника и се опитвах да открия какво е писано за Дълбината.
— Така ли? — Елънд пристъпи развълнувано напред и бързо прегледа листа, на който си беше водила бележки. Сетне извърна лице към нея. — Ти ли написа това?
— Да — отвърна тя.
— Имаш хубав почерк — рече той с нескрита изненада. — Защо не си ми казвала, че можеш да пишеш толкова красиво?
— Не спомена ли одеве нещо за пратеник?
Елънд остави листа и я изгледа с вид на горд родител.
— Да. Пристигнал е пратеник на баща ми. Накарах го да почака малко — реших, че ще е по-добре да не се явявам веднага. Но вероятно вече е време да се срещнем с него.
Вин кимна и даде знак на ОреСюр. Кандрата скочи, дотича до нея и тримата излязоха от стаята.
Това им е хубавото на книгите. Винаги могат да почакат до следващия път.
Пратеникът ги очакваше в залата на третия етаж. Щом го видя, Вин се закова на прага.
Това беше той. Наблюдателят.
Елънд се обърна и я погледна объркано.
„Ако този човек има атиум — помисли си Вин, завладяна от внезапен пристъп на паника, — Елънд е мъртъв. Всички сме мъртви“.
Наблюдателят стоеше мълчаливо. Не приличаше на обикновен пратеник или вестоносец. Носеше черни дрехи и дори черни ръкавици. Панталони, копринена риза, без наметало или пелерина. Тя помнеше добре това лице. Наистина беше той.
„Но… — помисли си, — ако иска да убие Елънд, вече да го е убил“.
— Какво има? — попита я Елънд.
— Внимавай — прошепна тя. — Това не е обикновен пратеник. Този човек е Мъглороден.
Елънд смръщи вежди и отново погледна Наблюдателя, който стоеше все така мълчаливо, с ръце зад гърба. Изглеждаше уверен, спокоен. Да, той беше Мъглороден — само такъв човек би влязъл в двореца на противника, заобиколен от стражи, и не би проявил и най-малко безпокойство.