Монетата на Зейн го удари в гърдите и той изпъшка — очевидно се бе опитал отново да се сблъска с Вин. Тя се усмихна и Притегли монетата в ръката му.
„Какво пък, да му дадем каквото иска“.
Той се завъртя в мига, в който тя го удари с изпружени напред крака. Вин нададе победоносен вик и се превъртя във въздуха над каменния мост. Вниманието й бе привлечено от нещо друго — няколко бледосинкави линии, изчезващи в далечината. Зейн бе Тласнал всички монети настрани.
Изпълнена с отчаяние, Вин улови една от монетите и я Притегли обратно. Но беше твърде късно. Тя потърси трескаво някакъв по-близък метален предмет, но всичко наоколо бе от камък и дърво. Тупна на моста, претърколи се, омота се в мъглопелерината и се блъсна в каменните перила.
Тръсна глава и разпали калай, който пробуди сетивата й с болезнен блясък. Зейн сигурно също не беше по-добре. Вероятно бе паднал и…
Зейн висеше на няколко крачки от нея. Беше намерил монета — Вин нямаше представа откъде — и сега я Тласкаше под себе си. Но не се отдалечи. Рееше се над каменната стена, все още замаян от ритника на Вин.
После се завъртя бавно, протегнал ръка под себе си, и се изви като опитен акробат върху прът. Изражението му подсказваше максимална концентрация, мускулите му — всички, на ръцете, лицето и гърдите — бяха изпънати като струни. Извъртя се така, че да е с лице към нея.
Вин го наблюдаваше почти със страхопочитание. Не беше невъзможно да се Тласне съвсем лекичко една монета така, че да се регулира силата на отхвърляне назад. Но беше невероятно трудно — толкова трудно, че дори Келсайър го правеше рядко. В повечето случаи Мъглородните предпочитаха кратки Тласъци. Когато падаше например, Вин се забавяше, като хвърляше монети и се Тласкаше за кратко от тях, за да намали силата на притегляне.
Никога не бе срещала аломант, който да контролира Тласъците си толкова прецизно. Способността му да дозира натиска върху монетата едва ли щеше да е сериозно предимство в боя, тъй като изискваше твърде голяма концентрация. Но пък бе толкова красиво и грациозно, че Вин неволно изпита завист.
При аломантията не ставаше въпрос само за двубои и убийства. В нея имаше умение и грация. Имаше красота.
Зейн се завъртя до изправено положение, после се снижи и леко стъпи на каменния мост. В погледа, който хвърли на Вин — тя все още лежеше на земята, — нямаше и капчица презрение.
— Ти си много опитна — каза й. — И много силна.
Беше висок, внушителен. „Като… Келсайър“.
— Защо дойде днес в двореца? — попита тя и се надигна.
— За да видя как се отнасят с теб. Вин, кажи ми нещо. Какво има в нас, Мъглородните, което ни кара така покорно да се превръщаме в роби на другите?
— В роби? — повтори тя. — Аз не съм ничий роб.
Зейн поклати глава.
— Те те използват, Вин.
— Понякога е добре да си полезен.
— Думи, произнесени неискрено.
Вин се поколеба — втренчила поглед в него.
— Откъде взе тази монета накрая? Нямаше нито една наблизо.
Зейн се усмихна, отвори уста и извади отвътре монета. Пусна я на камъните и тя издрънча. Вин се облещи. Металът в тялото на човек не подлежи на въздействия от друг аломант… Толкова лесен номер! Защо не се бе сетила?
Защо Келсайър не се беше сетил?
Зейн поклати глава.
— Вин, ние не им принадлежим. Нямаме място в техния свят. Мястото ни е тук, сред мъглите.
— Моето място е при тези, които ме обичат — отвърна тя.
— Които те обичат? Я ми кажи, Вин, те разбират ли те? Могат ли да те разберат? И може ли човек да обича нещо, което не разбира?
Той млъкна, погледна я за миг, но като видя, че не отговаря, се Тласна от монетата, която бе пуснал, и излетя сред мъглите.
Вин не го последва. В думите му имаше повече смисъл, отколкото той вероятно бе вложил. „Нямаме място в техния свят…“ Как би могъл да знае, че тя също се колебае какво място заема — дали е благородница, убийца, или нещо друго.
Но в неговите думи се долавяше нещо важно. Той се смяташе за… различен. За страничен човек. Дори чужд. Като нея донякъде. Вероятно в това се криеше слабостта му. Може би би могла да го настрои срещу Страф — желанието му да мери сили с нея, да се разкрива, намекваше за тази възможност.
Тя пое с пълни гърди студения мъглив въздух и едва сега усети, че сърцето й лумка от изтощение. Ала въпреки това се чувстваше възбудена, ентусиазирана от двубоя с противник, който може би беше по-добър от нея. Изправена на стената, заобиколена от мъгли, тя взе решение.