Смяташе да продължава двубоите със Зейн.
18.
Ако Дълбината не се бе появила в този момент и не бе подтикнала хората към отчаяние в действията и вярата им.
„Убий го“ — прошепна богът.
Зейн висеше безшумно в мъглата, загледан през отворения прозорец към Елънд Венчър. Млечна пелена се стелеше пред него и го скриваше от погледа на краля.
„Трябва да го убиеш“ — рече отново богът.
В известен смисъл Зейн мразеше Елънд, макар че днес го бе срещнал за първи път. Елънд бе всичко, което трябваше да бъде той. Обичан. Привилегирован. Пазен. Той беше враг на Зейн, пречка по пътя към господството, единственото, което не позволяваше на Страф — и следователно на Зейн — да управлява Централната област.
Но беше и негов брат.
Зейн бавно се снижи и стъпи на земята до Цитаделата Венчър. Притегли с ръка трите си котви — малки пръчки, които по-рано бе Тласнал, за да се задържи във въздуха. Вин щеше да се върне съвсем скоро и той не искаше да е наблизо, когато това се случи. Тя имаше странната способност да надушва къде е — сетивата й бяха много по-изострени, отколкото на всички останали аломанти, които бе познавал или с които се беше сражавал. Но разбира се, тя бе обучавана от Оцелелия от Хатсин.
„Ще ми се да го бях срещнал — помисли Зейн, докато пресичаше безшумно двора. — Един човек, който е разбирал какво е да си Мъглороден. Човек, който не е позволявал на другите да го контролират.
Човек, който е направил каквото е трябвало да се направи, колкото и да е жестоко. Поне така твърдят слуховете“.
Спря до една бойница, измъкна една разхлабена тухла от стената и намери в дупката бележката, оставена от шпионина в двореца на Елънд. Прибра я в джоба си, пъхна тухлата на мястото й и изчезна в нощта.
Зейн не се прокрадваше. Не пълзеше, не се спотайваше, не се снишаваше. Не обичаше да се крие.
Ето защо приближи лагера на Венчър със спокойна крачка. Винаги бе смятал, че Мъглородните губят твърде много време и усилия да се крият от другите. Опитът му показваше, че това по-скоро ги затруднява, отколкото да им осигурява свобода. Така те ставаха по-лесно контролируеми и позволяваха на обществото да се преструва, че не съществуват.
Доближи един от външните постове — двама войници седяха до голям огън — и поклати глава: каква полза от пазачи, които са заслепени от светлината? Обикновените хора се страхуваха от мъглите и това ги ограничаваше във възможностите. Факт, който другите пренебрегваха. Аломантите бяха по-полезни и следователно по-ценни от обикновените хора. Ето защо Зейн бе наредил да поставят постове от Калаени очи. Тези войници стърчаха тук само за да изпълнят една празна традиция.
„Убий ги“ — заповяда му богът, докато Зейн доближаваше поста. Зейн не му обърна внимание, макар че напоследък това ставаше все по-трудно.
— Стой! — извика единият войник и вдигна копието си. — Кой е там?
Зейн Тласна небрежно копието и го завъртя назад.
— Кой друг може да е? — попита и пристъпи към огъня.
— Лорд Зейн! — възкликна вторият мъж.
— Повикайте краля — нареди Зейн. — Кажете му, че ще го чакам в щабната шатра.
— Но, милорд — рече войникът. — Късно е вече. Негово величество вероятно…
Зейн втренчи поглед във войника. Мъглите се завъртяха между тях. Зейн дори не прибягна до емоционална аломантия. Мъжът козирува и хукна в тъмнината, за да изпълни нареждането.
Зейн бавно тръгна през лагера. Не носеше униформа, нито мъглопелерина, но войниците, които го срещаха, му отдаваха чест. Така трябваше да бъде. Те го познаваха, знаеха какъв е и го уважаваха.
И въпреки това с частица от съзнанието си той признаваше, че ако Страф не бе скрил от обществото своя незаконороден син, той нямаше да е могъщото оръжие, каквото представляваше днес. Тайната бе принудила Зейн да води почти мизерен живот, докато брат му се радваше на всеобщо благоволение. И макар мнозина да шепнеха скришом, че Страф Венчър си има Мъглороден, никой не знаете, че той е негов син.
Суровият живот бе научил Зейн да разчита само на себе си. Беше го направил твърд и непреклонен. Качества, които Елънд едва ли би разбрал. За нещастие един от страничните ефекти на това тежко детство бе сериозната заплаха за разсъдъка му.
„Убий го“ — прошепна богът, докато Зейн се разминаваше с друг войник. Гласът проговаряше всеки път, когато Зейн виждаше някого — той бе неговият тих настойчив спътник. Зейн си даваше сметка, че вероятно е луд. Не беше толкова трудно да го разбере, като се вземеха предвид всички факти. Нормалните хора не чуваха гласове.