Лудостта обаче не беше извинение за нерационално поведение. Някои хора бяха слепи, други имаха лош нрав. Трети пък чуваха гласове. Все същото в края на краищата. За човек не се съди по недостатъците му, а но начина, по който ги превъзмогва.
Ето защо Зейн не обръщаше внимание на гласа. Убиваше, когато иска, а не когато му нареждаха. Понякога се смяташе за невероятен късметлия. Други безумци имаха видения или не можеха да различават измисления свят от истинския. Зейн поне успяваше да се контролира.
В повечето случаи.
Тласна металните закопчалки на чергилото на шатрата, те отхвърчаха навътре и чергилото се отмести в мига, когато часовоите му отдадоха чест. Зейн влезе.
— Милорд! — посрещна го офицерът от нощната смяна.
„Убий го — нареди богът. — Той е незначителен“.
— Хартия — заповяда Зейн и отиде до голямата маса в центъра. Офицерът се хвърли да изпълни нареждането и дотича с наръч листа. Зейн Притегли металната капачка на писалката, а офицерът донесе мастилницата.
— Това е разположението на военните части и нощните патрули — рече Зейн, докато чертаеше схема върху най-горния лист. — Наблюдавах ги тази нощ, докато обикалях из Лутадел.
— Много добре, милорд. Високо ценим помощта ви.
Зейн спря да чертае и го погледна.
— Ти не си ми началник. Дори не си ми равен. И не се нуждая от одобрението ти. Аз не ви „помагам“. Грижа се за нуждите на армията. Ясно ли ти е?
— Разбира се, милорд.
— Добре — рече Зейн и довърши схемата и бележките. — А сега си тръгвай — инак ще се вслушам в гласа на един мой приятел и ще забия писалката в гърлото ти.
Офицерът взе листа и забързано излезе. Зейн зачака нетърпеливо. Страф не се появяваше. Накрая Зейн изруга тихо, Тласна закопчалките на чергилото и излезе. Шатрата на Страф сияеше ярко в нощта, осветена от множество фенери. Зейн подмина часовоите — те го познаваха достатъчно добре, за да дръзнат да го спрат — и влезе.
— Закъсня — посрещна го Страф.
„Убий го“ — рече богът.
Зейн стисна юмруци. Все по-трудно му беше да пренебрегва заповядващия глас.
— Да — отвърна той. — Закъснях.
— Какво стана тази вечер?
Зейн кимна към прислугата.
— Ще го обсъдим в щабната шатра.
Страф продължаваше спокойно да яде, за да покаже, че Зейн няма власт над него. Преди малко Зейн бе приложил същата тактика спрямо офицера. Беше се учил от най-добрия.
Накрая Зейн въздъхна и седна на един стол. Започна да върти безцелно един нож за хранене в ръце, докато гледаше как баща му вечеря. Един слуга се приближи и го попита иска ли да му поднесе нещо, но Зейн го отпрати с жест.
„Убий Страф — нареди богът. — Ти трябва да си на неговото място. По-силен си от него. И по-компетентен“.
„Но не съм с всичкия си“ — помисли Зейн.
— Е? — попита Страф. — У тях ли е атиумът на лорд Владетеля, или не?
— Не съм сигурен — отвърна Зейн.
— Момичето вярва ли ти?
— Мисля, че започва. Веднъж я видях да използва атиум. Когато се би с убийците на Сет.
Страф кимна замислено. Не можеше да му се отрече, че е способен човек — ако не беше той, Централната област щеше да потъне в хаос като останалите части на Последната империя. Селяните на Страф не надигаха глави, благородниците се бяха умирили. Вярно, наложи се да екзекутира няколко луди глави, за да покаже кой е на власт. Но го направи само защото беше необходимо. Едно от качествата, които Зейн уважаваше в него.
Особено след като той самият не го притежаваше.
„Убий го! — извика богът. — Ти го мразиш! Той те има за свой роб, от дете те остави сам да се бориш с живота“.
„Той ме направи силен“ — отвърна Зейн.
„Тогава използвай тази сила, за да го премахнеш!“
Зейн сграбчи оставения на масата кинжал. Страф вдигна глава и трепна, но Зейн, без да го поглежда, прокара дълга резка по ръката си. От раната рукна кръв. Болката му помогна да се възпротиви на гласа.
Страф го изгледа мълчаливо и даде знак на един слуга да донесе на Зейн чиста кърпа, за да спре кръвта. После каза:
— Ще трябва пак да я накараш да използва атиум. Елънд може и да се е сдобил с няколко късчета. Ще узнаем истината само ако й свършат запасите. — Млъкна и продължи да се храни. — А ако наистина имат, се опитай да я накараш да ти каже къде го държат.
Зейн не откъсваше поглед от капещата от раната кръв.
— Татко, тя е по-способна, отколкото си мислиш.
Страф повдигна вежди.
— Зейн, не ми казвай, че си повярвал в тези истории. В лъжите за нея и за лорд Владетеля.
— Защо смяташ, че са лъжи?
— Заради Елънд. Това момче е кръгъл глупак. Държи Лутадел само защото всички благородници с поне малко мозък в главата избягаха навреме. Ако това момиче наистина е толкова могъщо, че да се справи само с лорд Владетеля, едва ли би си губило времето с човек като брат ти.