Зейн прокара нова резка по ръката си. Не забоде дълбоко острието, важното беше да изпита болка. Страф най-сетне спря да се храни. По лицето му си личеше, че гледката не му е приятна. Една малка частица от Зейн изпита удоволствие. Може би още един страничен ефект на неговата лудост.
— Между другото — продължи Страф, — запозна ли се с Елънд?
Зейн кимна, обърна се към една слугиня и й нареди:
— Чай. — После пак погледна баща си. — Беше доста изненадан. Иска да се срещне с теб, но не му харесва идеята това да стане в твоя лагер. Съмнявам се, че ще дойде.
— Може би — рече замислено Страф. — Но пък поне вече е наясно кой командва в случая.
„Само че никак не ти харесва, че те принудиха да започнеш обсада“ — помисли си с усмивка Зейн. Страф навярно би предпочел да превземе града веднага, без преговори или примирие. Появата на втората армия обаче бе направила това невъзможно. Ако Страф атакуваше сега, по-късно щеше да бъде разгромен от Сет.
А това означаваше да чака, да търпи тази обсада, докато Елънд не прогледне и не се съгласи на съюз с баща си. Страф обаче не обичаше да чака. Зейн нямаше нищо против забавянето. Така щеше да получи още възможности да се упражнява с момичето.
Слугинята донесе чай и за двамата. Зейн затвори очи и разпали калай, за да подсили сетивата си. Раните го засмъдяха, слаби болки се превърнаха в силни и го сепнаха рязко.
Имаше една част, която бе скрил от Страф. „Тя започва да ми се доверява — помисли си той. — И още нещо. Харесва ме. Може би… тя ще може да ме разбере.
Може би тя ще може да ме спаси“.
Въздъхна, отвори очи и притисна кърпата към раната. Понякога безумието му го плашеше. Но край Вин то сякаш отслабваше. И това бе единственото, което му даваше надежда за момента. Той взе чашата с чай от слугинята — дълга коса, стегната гръд, приятни черти — и отпи от горещата напитка с дъх на канела.
Страф вдигна своята чаша, подуши я и погледна Зейн.
— Отровен чай, Зейн?
Зейн не отговори.
— Брезова отвара — отбеляза Страф. — Доста неоригинален ход от твоя страна.
Зейн мълчеше.
Страф направи отривист знак с ръка и един от пазачите пристъпи към момичето. То подскочи изплашено и погледна към Зейн за помощ, но той извърна глава. Момичето нададе жалостив вик, докато стражникът я дърпаше навън, за да я екзекутира.
„Искаше само да й дам шанс да го убие — помисли Зейн. — Казах й, че вероятно няма да се получи“.
Страф продължаваше да клати глава. Може да не беше Мъглороден, но бе известен като Калаено око. Да подуши микроскопични примеси от брезова отвара сред канелата показваше, че е опитен в занаята.
— Зейн, Зейн… — заговори Страф. — Какво щеше да направиш, ако беше успял да ме убиеш?
„Ако исках да те убия — помисли си Зейн, — щях да използвам този нож, не отрова“. Но нека Страф си мисли каквото желае. Кралят бе винаги нащрек за покушения. И Зейн му ги осигуряваше.
Страф вдигна нещо и му го показа — топче атиум.
— Щях да ти дам това, Зейн. Но виждам, че ще трябва да почакаме. Трябва да се откажеш от тези глупави опити да ме премахнеш. Ако някога успееш, кой ще ти доставя атиум?
Страф не разбираше, естествено. Смяташе, че атиумът е като наркотик, и предполагаше, че Мъглородните жадуват да го използват. Ето защо си мислеше, че може да контролира Зейн чрез него. Зейн нямаше нищо против тази заблуда, пък и разполагаше със собствени запаси.
Това обаче го изправи пред един проблем, който доминираше в живота му. С намаляване на болката шепотът на божеството се усили. И от всички, за които го подканяше, баща му най-много заслужаваше да умре.
„Защо? — попита богът. — Защо не го убиеш?“
Зейн сведе очи. „Защото ми е баща“ — помисли си той, признавайки една своя слабост. Други хора правеха каквото се налага. Но те бяха по-силни от Зейн.
— Ти си луд — заяви Страф.
Зейн вдигна глава.
— Да не мислиш, че ще завладееш цялата империя, ако ме убиеш? Като се има предвид твоята тайна… болест, нима смяташ, че градовете ще ти се подчинят?
— Не — отвърна Зейн.
— Радвам се, че се разбрахме по този въпрос.
— Трябва да нападнеш още сега — каза Зейн. — Завладеем ли Лутадел, ще открием атиума.
Страф се усмихна и отпи от чая. Отровният чай.
Зейн не се сдържа и се облещи.
— Не си позволявай да смяташ, че можеш да разгадаеш плановете ми — каза Страф. — Ти не знаеш и половината от това, което знам аз.
Зейн го наблюдаваше мълчаливо как пие чая.
— Какво става с твоя шпионин? — попита Страф.
Зейн остави бележката на масата.
— Страхува се да не го заподозрат. Няма информация за атиума.