Страф кимна и остави празната чаша.
— Върни се в града и продължавай да се сближаваш с момичето.
Страф имаше чувството, че вече усеща действието на брезовата отвара, която изпълваше вените му и го караше да потръпва. Наложи си да запази спокойствие. Да издържи още малко.
Веднага щом Зейн си тръгна, той повика един войник.
— Доведи ми Амаранта! Бързо!
Войникът хукна да изпълни нареждането. Страф се облегна назад и загледа как краищата на чергилото се полюшват от лекия вятър. Едно мъгливо повлекло се протегна навътре. Той разпали калай, за да подсили сетивата си. Да… усещаше отровата в себе си. Тя умъртвяваше бавно нервите. Но все още имаше време. Около час може би, ако запази спокойствие.
За човек, който твърди, че не иска да убие Страф, Зейн проявяваше забележително постоянство в противоположното. За щастие Страф разполагаше с инструмент, за който Зейн не подозираше — инструмент във формата на жена. Страф се усмихна, когато изостреният му слух долови забързани стъпки в нощта.
Войниците въведоха Амаранта. Страф не бе взел всичките си любовници на този поход — само десет-петнайсет от любимките си. Между тези, които използваше за удоволствие, имаше и няколко със съвсем различно предназначение, подбрани заради способностите, а не заради красотата. Амаранта бе един такъв пример. Допреди десет години тя също бе привлекателна, но сега хубостта й вече бе повехнала. Гърдите й бяха увиснали от ражданията и всеки път, когато я поглеждаше, Страф забелязваше нови бръчици под очите й. По принцип се освобождаваше от всички свои застаряващи любовници.
Тази обаче притежаваше и други полезни умения. Дори Зейн да бе чул, че Страф е наредил да я повикат, щеше да си помисли, че е за да му стопли постелята. И щеше да сгреши.
— Милорд — рече Амаранта, коленичи и започна да се съблича.
„Е, поне не може да й се отрече, че е оптимистка“ — помисли Страф. Би трябвало да разбере, след като от четири години не я бе канил в леглото си. Тези жени не осъзнаваха ли, че идва момент, когато стават стари и непривлекателни?
— Не се събличай — тросна се той.
Амаранта скри лицето си в шепи и остана в тази поза — полуразсъблечена, с една подаваща се гръд, сякаш се опитваше да го съблазни.
— Трябва ми твоята противоотрова — каза той. — Бързо!
— Коя, милорд? — Не беше единствената хербалистка на работа при Страф, той имаше цели четирима. Амаранта обаче беше най-добрата.
— За брезова отвара — рече той. — И може би… още нещо. Не съм сигурен.
— Значи от еликсира за всякакви случаи, милорд?
Страф кимна рязко. Амаранта изтича при шкафчето с лекарства, стопли вода и смеси прахове, изсушени растения и еликсири. Сместа беше нейна собствена рецепта вътре имаше противоотрови за повечето използвани отрови, както и подсилващи лекове. Страф подозираше, че Зейн може да е използвал брезовата отвара, за да скрие нещо друго. Каквото и да беше, еликсирът на Амаранта щеше да се справи с него — или поне да го идентифицира.
Страф чакаше нетърпеливо, докато Амаранта — все още полуразголена — бъркаше сместа. Еликсирът трябваше да се приготвя на място при всеки случай, но си заслужаваше чакането. Ето че тя най-сетне му поднесе димящата купа. Страф загълта, без да обръща внимание, че горчи и пари, и веднага се почувства по-добре.
Въздъхна — още една избягната клопка — и допи еликсира. Амаранта отново коленичи покорно.
— Върви си — нареди й той.
Амаранта кимна мълчаливо, загърна голото си рамо и излезе.
Страф седеше, облян в пот, с празната чаша в ръка. Даваше си сметка, че се е разминал на косъм. Но докато показваше сила пред Зейн, Мъглородният щеше да изпълнява заповедите му.
Може би.
19.
Ако бях подминал Аленди, когато си търсех помощник, преди толкова много години.
Сейзед разкопча последния си стоманоем. Вдигна го и тънката метална гривна засия на лъчите на слънцето. Друг би сметнал украшението за ценно. За Сейзед то бе като празна манерка — обикновена стоманена гривна. Можеше да я напълни отново, ако пожелае, но в този момент не смяташе, че си заслужава да се товари с нея.
Въздъхна и я пусна на земята. Тя падна с тихо звънтене и вдигна облаче прах. „Пет месеца я попълвах, прекарвах всеки пети ден в принудително обезсилване, лишавах се от бързина, пристъпвах сякаш съм в блато. И всичко това сега е изчерпано“.
Загубата обаче му беше донесла нещо полезно. Само за шест дни от началото на пътуването, използвайки стоманоема от време на време, той бе преодолял разстояние, което нормално се изминава за шест седмици. Според картографския металоем до Лутадел оставаше не повече от седмица път. Сейзед беше доволен от темпото. Може би беше реагирал твърде емоционално на гледката на мъртвите тела в южняшкото селце. Навярно нямаше смисъл да се бърза. Но този стоманоем бе предназначен да бъде използван.