Метна раницата на рамо. Беше значително по-лека отпреди. Макар че повечето металоеми бяха малки, тежестта им се увеличаваше с броя им. Ето защо бе решил да изхвърли някои от празните. Също като стоманената гривна, която остава в прахоляка зад него.
Вече със сигурност бе навлязъл в Централната област. Беше подминал Фалист и Тириан, два от северните Саждиви кратери. Тириан все още можеше да се различи на юг — висока самотна планина с отсечен почернял връх. Пейзажът наоколо бе равнинен, от кафеникави дръвчетата станаха бели, каквито имаше в покрайнините на Лутадел. Трепетликите стърчаха като скелети от черната земя, снежнобелите им стебла бяха покрити с петна и сгърчени. Те…
Сейзед спря. Намираше се близо до централния канал, един от главните пътища за снабдяване на Лутадел. В момента по канала не плаваха ладии — пътниците бяха рядкост след падането на Последната империя заради върлуващите навсякъде банди. На Сейзед му се наложи да надбяга няколко, докато бързаше за Лутадел.
Да, самотните пътници бяха рядко явление. Армиите като че ли се срещаха дори по-често — ако се съдеше по дима от множество огньове в далечината, беше доближил една. Беше се разположила на пътя между него и Лутадел.
Докато разсъждаваше как да постъпи, от небето започнаха да се сипят сажди. Беше пладне и ако армията имаше съгледвачи, Сейзед щеше да си навлече неприятности. Освен това стоманоемите му бяха празни. Нямаше да може да се измъкне от преследването.
От друга страна, армия на седмица път от Лутадел? Чия беше и кого заплашваше? Вроденото му любопитство на учен го подтикна да проучи този въпрос. А и Вин и останалите можеха да се възползват от събраната информация.
Изкачи се по един хълм, обрасъл малко по-гъсто с трепетлики, остави раницата под едно дебело дърво, извади железния металоем и почна да го пълни. Веднага почувства познатото усещане за смалено тегло и пъргаво се изкатери на дървото — сега тялото му бе достатъчно леко.
Увисна на самия връх на дървото и отвори калаения металоем. Периферното му зрение се замъгли както винаги, но погледът му с лекота различаваше подробности от сцената право пред него.
Беше прав, че това е армия. Грешеше обаче, че е съставена от хора.
— В името на забравените богове… — прошепна Сейзед, толкова шашардисан, че едва не падна от дървото. Армията беше организирана по най-опростения и примитивен начин. Нямаше палатки, нямаше транспортни средства, нямаше коне. Само огньове и около тях — фигури.
И тези фигури бяха тъмносини, с различни размери. Някои бяха не по-високи от нормален човешки ръст, други го надхвърляха два пъти и повече. Сейзед знаеше, че всичките са от един вид. Колоси. Същества, които — макар и сходни по форма с човешките — никога не преставаха да растат. С възрастта ставаха все по-големи, докато сърцата им не бяха в състояние да ги поддържат. Тогава умираха, убити от растежа на собствените си тела.
Но преди да умрат, достигаха гигантски размери. И бяха много опасни.
Сейзед скочи от дървото, като направи тялото си толкова леко, че докосна земята безшумно. Прерови бързешком медните си металоеми, откри този, който търсеше, постави го на лявата си предмишница и пак се изкатери на дървото.
Прегледа индекса на металоема. Някъде вътре трябваше да има бележки за книга върху колосите — беше я изучавал, за да разбере дали тези създания имат своя религия. Беше накарал някой да му прочете тези бележки, за да може да ги запамети в медния металоем. Книгата също беше запаметена, но прехвърлянето на толкова много информация в главата му щеше да…
„Ето ги!“ Отвори металоема и премести бележките в паметта си.
Телата на повечето колоси ги предаваха, преди те да достигнат двайсетгодишна възраст. Възрастните екземпляри надхвърляха два човешки боя и имаха масивна мускулатура. Но малцина колоси доживяваха подобна възраст — и не само заради проблемите със сърцето. Тяхното общество — ако можеше да се нарече така — бе изключително агресивно.
Завладян от типичното за него научно любопитство, Сейзед подхрани зрението си с нова доза калай и отправи взор към множеството синкави човекоподобни в търсене на доказателство за това, което бе прочел. Почти веднага стана свидетел на няколко битки. Боричканията около огньовете бяха често явление и което бе по-интересно, случваха се винаги между колоси с почти еднакви размери. Сейзед увеличи зрението си докрай — вкопчи се в дървото, за да не се поддаде на силния световъртеж — и успя да разгледа един от колосите съвсем отблизо.