Беше от по-дребните — малко над среден човешки ръст. Човекоподобно тяло с две ръце и два крака, макар че вратът почти се сливаше с тялото. Главата му бе съвсем гола. Но най-причудливата черта на създанието бе синкавата кожа, която висеше на множество гънки и се поклащаше. Съществото приличаше на дебеланко, чиято мазнина е била изсмукана и е останала само кожата.
И… тази кожа сякаш го покриваше изцяло. Около кървавочервените очи се отдръпваше назад и разкриваше очните мускули. Същото важеше за устата — кожата свършваше на няколко сантиметра под брадичката и долните зъби и челюстта бяха съвсем оголени.
Гледка, от която му се догади, а и без това му се виеше свят. Ушите на съществото висяха и се поклащаха на нивото на челюстта. Носът беше безформен, смачкан, без хрущял, който да го поддържа. Кожата висеше на торбички от ръцете и краката, за дреха имаше само набедрена препаска.
Сейзед завъртя леко глава и за по нататъшно проучване избра един по-едър екземпляр. Кожата на това същество не беше увиснала, но и не изглеждаше да му е по мярка. Носът бе извит под неестествен ъгъл и едва се виждаше върху уголемената глава и дебелия врат. Съществото се обърна, за да се озъби на своя съсед, и Сейзед забеляза, че и при него около устата се вижда оголена мускулатура, а устните не можеха да са долепят напълно. Очните ябълки също бяха твърде големи.
„Като някой… който носи маска, изработена от кожа — помисли Сейзед, като са мъчеше да овладее отвращението си. — Значи… телата им продължават да растат, но не и кожата, така ли?“
Мислите му бяха потвърдени от гледката на един свръхедър, висок към четири метра колос, който крачеше между групите. По-дребните същества се разбягваха пред него. Той спря до един огън, където се печаха няколко коня.
Кожата но този екземпляр бе изпъната толкова силно, че показваше белези на износване. Бе почти разкъсана около очите и в краищата на устата, както и над масивните гръдни мускули. Сейзед даже забеляза няколко капки кръв да се стичат от процепите. Дори там, където не бе нацепена, кожата изглеждаше опъната — носът и ушите бяха толкова приплеснати, че бяха почти неразличими.
Изведнъж Сейзед изгуби академичния си интерес към изучавания обект. В Централната област се бяха появили колоси. Същества толкова агресивни и неконтролируеми, че дори лорд Владетеля бе принуден да ги държи далече от своите градове. Сейзед изгаси калаения металоем и възвърна нормалното си зрение. Трябваше час по-скоро да иде в Лутадел и да предупреди останалите. Защото…
Замръзна. Проблемът с усиленото зрение бе, че за известно време губеше представа за ставащото в близост до него. Нищо странно, че не бе забелязал патрула колоси, който прекосяваше трепетликовата горичка.
„В името на забравените богове!“ Той се притисна към дървото. Няколко колоса вече се приближаваха към него. Ако скочеше долу, щеше да е твърде бавен, за да успее да им се измъкне. Както винаги носеше пютриумен металоем, с чиято помощ лесно би могъл да удесетори силата си за известно време. Би могъл да се бие, но…
Но колосите бяха въоръжени с тежки мечове. Едно беше ясно от записките за тях — те бяха много опасни войници. Дори силен колкото десет мъже, Сейзед едва ли можеше да се мери с тях.
— Слез долу — каза нисък завален глас под него. — Слез веднага.
Сейзед погледна към земята. Едър колос, чиято кожа тъкмо бе започнала да се изпъва, стоеше под дървото. Хвана го с две ръце и го разклати с лекота.
— Слез веднага.
„Трудно му е да си движи устните — помисли Сейзед. — Говори все едно не може да си контролира устата“. Не беше изненадан, че съществото има затруднения с говора — пишеше го в бележките. Изненада го това колко спокоен е този глас.
„Мога да избягам“ — помисли си той. Да се прехвърля от едно дърво на друго, да слиза долу само за да прекоси откритите пространства, да се освободи от тежките металоеми. Но щеше да е много трудно — и с неизвестен край.
Освен това щеше да се раздели с медните си металоеми — хилядолетна история, събрана на едно място.
И тъй, с готов за употреба пютриумен металоем, Сейзед се спусна от дървото. Водачът на колосите — Сейзед можеше само да предполага, че е такъв — проследи полета му до земята с червеникавите си очи. Съществото не мигваше. Сейзед се зачуди дали всъщност може да мига, след като кожата му е толкова изпъната.
Стъпи на земята и бръкна в раницата си.
— Не — извика колосът, замахна с ръка, сграбчи раницата и я хвърли на друг колос.
— Ей, това ми трябва — възкликна Сейзед. — Ако искате да ви съдействам…