— Тихо! — сгълчи го колосът с такъв внезапен гняв, че Сейзед отстъпи назад. Терисците бяха по природи високи — и особено евнусите — и бе странно да се чувства като джудже пред това чудовищно създание, високо над четири метра, с тъмносиня кожа и очи с цвят на залязващо слънце. То се извисяваше над него и Сейзед неволно се сви.
Изглежда, това бе правилната реакция, защото водачът на колосите кимна и се обърна.
— Ела — нареди със заваления си говор и тръгна през горичката. Сейзед тръгна след него. Другите колоси — общо седем на брой, ги последваха.
Сейзед реши, че засега не би искал да узнае какво ще му се случи, ако не се подчини. Избра си едно божество, Дуис, за което се знаеше, че някога е било покровител на пътниците — и отправи към него кратка беззвучна молитва. След това ускори крачка, заобиколен от колосите, които го водеха право към лагера.
„Поне не ме убиха веднага“ помисли си. Очакваше да му се случи нещо подобно, като се имаше предвид всичко, което бе чел. Разбира се, дори книгите не знаеха всичко. Колосите бяха държани настрана от човечеството векове наред — лорд Владетеля ги викаше само във времена на размирици, за да потушават бунтове или да завладяват нови народи, открити на вътрешните острови. И в тези случаи колосите неизменно причиняваха огромни разрушения и имаше безброй жертви — поне така твърдяха историческите книги.
„Ами ако това е само пропаганда? — зачуди се той. Ако колосите не са толкова агресивни и зли, колкото се описват?“
Един от колосите зад Сейзед внезапно нададе гневен вик и се нахвърли върху съседа си — не посегна към огромния меч на гърба си, а стовари тежкия си юмрук върху главата му. Останалите спряха да наблюдават двубоя. Никой не изглеждаше обезпокоен.
Пред очите на ужасения Сейзед колосът налагаше все по-яростно противника си. Другият полагаше усилия да се защитава и дори извади кинжал и успя да одраска нападателя си. От разкъсаната синя кожа бликна яркочервена кръв. Раненият стисна с ръчищата си врата на колоса с кинжала и ги завъртя.
Чу се хрущене и тялото на колоса с кинжала омекна. Нападателят пусна убития на земята, смъкна меча от гърба му, отвърза от него някаква малка торбичка и го завърза до своя. Когато приключи, тръгна към лагера, без да обръща внимание на раната си. Останалите го последваха.
— Защо? — попита слисано Сейзед. — Какво стана?
Раненият колос се извърна към него и отвърна:
— Аз го мразех.
— Мърдай! — подкани го водачът.
Сейзед ускори крачка. Трупът остана на пътя зад тях. „Торбичките — помисли Сейзед. — Те всички носят торбички“. Колосите ги връзваха за мечовете си. Не носеха оръжията в ножници, а просто ги завързваха на гърбовете си. За тях пък бяха завързани кесийки. Някои имаха само по една, други — по няколко.
„Приличат на кесии за пари. Но колосите нямат търговия. Дали не държат вътре личните си вещи? Какво биха ценили тези чудовища?“
Навлязоха в лагера. Около него не бяха разположени часовои — всъщност едва ли бяха необходими.
Няколко по-дребни колоса — от тези с близък до човешки ръст — веднага изтичаха към тях. Убиецът хвърли новия си меч на един от тях и посочи натам, откъдето бяха дошли. Запази торбичката за себе си, а „дребосъците“ се втурнаха в указаната посока.
„Отиват да го погребват?“ — учуди се Сейзед.
Животни с всякакви форми и размери се печаха на огньовете, но за свое облекчение Сейзед не видя сред тях човешки тела. Освен това тревата в лагера бе изчезнала напълно, сякаш опасана от изгладнели кози.
Според металоема това не беше далеч от истината. Изглежда, колосите можеха да преживяват почти от всякакъв хранителен материал. Предпочитаха месо, но не биха се погнусили да хапнат и растения — дори трева, изтръгната с корените. В някои доклади се споменаваше, че ядат почва и пепел, макар че Сейзед се съмняваше в достоверността им.
Продължаваха да вървят. В лагера се носеше миризма на дим, печено месо и странен телесен дъх, който вероятно произлизаше от колосите. Някои от чудовищата се извръщаха да го погледнат с неподвижните си червени очи.
„Сякаш познават само две чувства — помисли си той и подскочи, когато поредният разгневен колос се нахвърли върху съседа си. — Или са ядосани, или безразлични“.
Какво ли би станало, ако всички бъдат завладени от необуздан гняв? Какви ли щяха да са последствията? Сейзед си припомни прочетеното — изглежда, разказите за ужасяващи разрушения и кланета бяха верни.
Но имаше нещо, което поне засега удържаше тази група. Лорд Владетеля бе успявал да контролира колосите, макар че в книгите не се описваше как. Повечето автори смятаха това за естествена способност на един божествен господар. В края на краищата той беше безсмъртен — сравнено с това подобно качество бе нещо съвсем обикновено.