„Единият без пукнат грош, другият без капчица здрав разум“ — помисли Сейзед.
— Добре, ваше величество. Ще говоря с Елънд. Но бих искал да ми върнат вещите.
Кралят махна нехайно с ръка и Сейзед излезе. Навън почака търпеливо, докато стражникът влезе при краля и изслуша нарежданията му. Докато наместваше раницата на гърба си, Сейзед си спомни думите на Джастис. „Страф или Венчър“. Колцина още си точеха зъбите за града на Елънд?
Ако държеше да се занимава с тихи и спокойни научни изследвания, Сейзед, изглежда, бе избрал грешна посока.
20.
Едва след няколко години започнах да забелязвам знаците. Знаех за пророчествата — аз съм териски Светоносец в края на краищата. Но от друга страна, не всички от нас са вярващи — някои, като мен например, се интересуват повече от други неща. Но през времето, прекарано с Аленди, не можех да не се заинтересувам от Очакването. А и той, изглежда, отговаряше на повечето признаци.
— Това ще е много опасно, ваше величество — заяви Доксон.
— Но е единствената ни възможност — отвърна Елънд. Стоеше зад писалището, което както винаги бе отрупано с книги. Прозорецът зад него хвърляше разсеяна червеникава светлина, която обагряше в алено бялата му униформа.
„Наистина изглежда много по-властен с тези дрехи“ — помисли Вин, която седеше в плюшеното кресло за четене. ОреСюр бе отпуснал глава върху краката й.
Все още не знаеше как да възприеме промените у Елънд. Даваше си сметка, че тези промени са предимно външни — нови дрехи, нова прическа, — но и други неща в него сякаш също се променяха. Стоеше по-изправен, докато говореше, и изглеждаше по-властен. Дори се упражняваше със сабя и бастунче.
Погледна Тиндуил. Внушителната териска седеше на един стол в дъното на стаята и наблюдаваше обсъждането. Имаше изящна стойка и изглеждаше много женствена с пъстрата си блуза и пола. Никога не подгъваше крака под себе си като Вин, нито обуваше панталон.
„С какво е повече от мен? — зачуди се Вин. — От години се опитвам да накарам Елънд да се упражнява във фехтовка. А тя е тук по-малко от месец и вече успя“.
Защо това я дразнеше? Елънд нямаше да се промени, нали? Опита се да успокои онази малка частица у себе си, която сякаш се плашеше от този нов, самоуверен и добре облечен крал-воин — страхуваше се, че ще се окаже различен от човека, когото обичаше.
Ами ако престане да я обича?
Елънд продължаваше разговора си с Хам, Докс, Клъбс и Бриз.
— Ел — рече Хам, — даваш ли си сметка, че когато отидеш във вражеския лагер, няма да можем да те пазим?
— Хам, не съм сигурен, че ще можете да ме пазите дори тук — възрази Елънд. — Не и с две армии, лагеруващи пред градските порти.
— Така е — призна Доксон, — но се страхувам, че влезете ли в оня лагер, никога няма да излезете.
— Само ако се проваля — отвърна Елънд. — Ако следвам плана — да убедя баща ми, че сме негови съюзници, — той ще ме пусне да се върна. Не съм се занимавал кой знае колко с политика на млади години. Но ако се научих на нещо, това е как да манипулирам баща ми. Познавам добре Страф Венчър и зная, че мога да го победя. А и той не желае смъртта ми.
— Сигурен ли си в това? — попита Хам и се почеса по брадичката.
— Да — отвърна Елънд. — В края на краищата не Страф, а Сет ми прати убийци. И в това има логика. Какъв по-добър кандидат за управител на града от собствения ти син? Баща ми смята, че може да ме контролира — и затова ще ми даде Лутадел. Ако изиграя правилно козовете си, ще успея да го подтикна да нападне Сет.
— Той е прав… — промърмори Хам.
— Обаче — каза Доксон — какво ще попречи на Страф да ви вземе за заложник и да ни принуди да го пуснем в Лутадел?
— Все още ще има Сет зад гърба си — посочи Елънд. — Ако ни нападне, ще изгуби хора — много хора — и ще се изложи на атака откъм тила.
— Но ще държи теб, драги — посочи Бриз. — И тогава няма да се налага да напада Лутадел — просто ще ни принуди да му го предадем.
— Ще кажете, че съм ви заповядал да не го правите. Затова основахме Събора. Той има власт да избира нов крал.
— Но защо? — попита Хам. — Защо трябва да поемаш този риск, Ел? Защо не почакаме още малко, докато Страф се съгласи на среща на неутрална територия?
Елънд въздъхна.
— Хам, чуй ме добре. С или без обсада, не можем просто да си седим тук. Защото или ще измрем от глад, или някоя от двете армии ще реши да ни нападне, с надеждата да ни изненада и да заеме бързо позиция в града срещу другата. Няма да се решат лесно на това, но ще го направят. Ако не успеем преди това да ги насъскаме един срещу друг.