— Хубаво де — обади се един нов глас. — Какво беше това розово нещо, с което току-що се разминах в коридора?
Елънд се обърна. Вин стоеше на прага със скръстени ръце. „Колко е тиха. И как е успяла да се промъкне незабелязано в двореца?“
Тя никога не носеше обувки с тракащи токове, нито дрехи, които биха могли да шумолят, нямаше метал по дрехите си, за да не може да го Тласкат други аломанти.
— Не беше розово, скъпа — отвърна Бриз. — А по-скоро червено.
— Тъй де — каза Вин и пристъпи напред. — Обясняваше на слугите колко топла трябва да е ваната й и каква храна да й поднесат.
Бриз въздъхна.
— Това е Алриане. Вероятно ще трябва да си вземем сладкар — или да й поръчваме специални сладкиши. Има особени изисквания по въпроса.
— Алриане Сет е дъщеря на лорд Сет — обясни Елънд на Вин, докато тя сядаше до него. — Изглежда, двамата с Бриз са открили един в друг сродни души.
— Моля? — Бриз се облещи. Вин сбърчи нос.
— Това е отвратително, Бриз. Ти си възрастен човек. А тя е още дете.
— Не сме имали връзка — тросна се Бриз. — Освен това нито аз съм толкова възрастен, нито тя е дете.
— Стори ми се някъде на дванайсет — отбеляза Вин. — Не повече.
Бриз завъртя очи.
— Алриане е израсла сред провинциални благородници — наивна е и разглезена, — но не заслужава да се говорят такива неща за нея. Всъщност при определени обстоятелства е доста духовита.
— Е, имало ли е нещо между вас? — попита настойчиво Вин.
— Разбира се, че не — отвърна Бриз. — Не съвсем… Нищо, което да се изтълкува по неправилен начин. Макар че точно това се случи, когато баща й разбра… Чакай малко, Вин, точно ти ли ме питаш? Спомням си една млада жена, която се беше лепнала за стария Келсайър преди две години.
Елънд настръхна.
Вин се изчерви.
— Никога не съм се „лепвала“ за Келсайър.
— Даже в началото? — попита Бриз. — Хайде стига, мъж като него. Той те спаси от онзи стар разбойник, дето искаше да те строши от бой, взе те…
— Отвратителен си — прекъсна го Вин и скръсти ръце. — Келсайър ми беше като баща.
— Е, по-нататък, предполагам, Но в началото…
Елънд вдигна ръка.
— Стига. Този спор е безсмислен.
Бриз изсумтя, но млъкна.
„Тиндуил е права — помисли Елънд. — Ще ме слушат само ако се държа така, сякаш го очаквам от тях“.
— Трябва да решим какво да правим — продължи той.
— Дъщерята на човека, който ни заплашва, може да е силен коз при преговорите — посочи Доксон.
— Предлагаш да я използваме за заложница? — Вин присви очи.
Доксон повдигна рамене.
— Все някой трябваше да го каже, Вин.
— Не точно заложница — намеси се Хам. — В края на краищата тя сама дойде при нас. Като я оставим тук, ще получим същия ефект.
— Рискуваме да ядосаме Сет — рече Елънд. — А първоначалният ни план бе да го привлечем за съюзник.
— Е, тогава можем да му я върнем — рече Доксон. — И да си осигурим благосклонността му при преговорите.
— А нейната молба? — попита Бриз. — Тя не е щастлива в лагера на баща си. Не трябва ли да се съобразим с желанието й?
Всички погледнаха Елънд. Той се замисли. Преди няколко седмици споровете сигурно щяха да продължат. Странно колко бързо бяха започнали да очакват от него решения.
Кой беше той? Човек, озовал се случайно на трона? Неподходящ заместник на истинския водач? Идеалист, непознаващ опасностите на философията, в която вярва? Глупак? Дете? Самозванец?
Най-доброто, което имаха.
— Тя остава — заяви той. — Засега. Може би ще бъдем принудени да я върнем, но нека първо да видим какво ще спечелим. Нека Сет се поизпоти малко. Поне ще спечелим време.
Всички кимнаха. Бриз изглеждаше облекчен.
„Правя, каквото е по силите ми — помисли Елънд. — Вземам такива решения, каквито смятам за най-правилни. Само дето ще трябва да поема и последствията“.
22.
Той можеше да разговаря с най-изтъкнати философи и имаше забележителна памет. Почти толкова добра, колкото моята. А същевременно не беше склонен да спори.
Хаос и стабилност — мъглата обединяваше и двете.
На земята имаше империя, в империята десетина отслабени кралства, в кралствата градове, градчета и села, плантации. И над всичко това, вътре в него, около него, съществуваше мъглата. Тя беше по-неизбежна от слънцето, защото не можеше да бъде скрита от облаци. Беше по-силна от бурите, тъй като надживяваше и най-яростната стихия. Тя оставаше. Променяше се, но беше вечна.
Денят бе нетърпелива въздишка в очакване на нощта. Но когато се спусна мракът, Вин установи, че мъглите не й носят покой както преди.
Вече нищо не изглеждаше сигурно. Навремето нощта бе нейното убежище, а сега тя непрестанно се оглеждаше в търсене на призрачни очертания. Някога Елънд бе нейният пристан, но сега и той се променяше. Някога бе сигурна, че може да опази нещата, които обича, но напоследък все повече се боеше от силите, които настъпваха към Лутадел и които надхвърляха възможностите й да ги спре.