— Договорът, господарке — рече ОреСюр. — Не искате да чуете това, но аз бях обвързан. Келсайър не пожела да узнаете плана му и аз нямах право да го разкрия. Можете да ме мразите колкото си искате, но не съжалявам за действията си.
— Не те мразя. — „Това го преодолях“. — Но, честно, не би ли нарушил Договора, ако е за негово добро? Ти служеше на Келсайър дели две години. Не те ли заболя поне мъничко, когато той умря?
— Какво ме е грижа, ако един или друг господар умира? — попита ОреСюр. — Винаги има друг да заеме мястото му.
— Келсайър не беше като другите.
— Така ли?
— Да.
— Простете, господарке. Ще мисля каквото ми наредите.
Вин понечи да отговори, но се отказа. Щом беше решил да разсъждава като глупак, негова воля. Можеше да продължава да мрази господарите си, но…
Също както го мразеше тя. Задето бе удържал на думата си, задето бе изпълнил Договора.
„Откакто се запознахме, се държа с него отвратително. Първо беше Реноа и аз не можех да понасям играта, понеже я намирах за престорена. После, като ОреСюр, все го избягвам. Мразя го, защото остави Келсайър да умре. А сега го накарах да заживее в животинско тяло. През двете години, откакто сме заедно, го попитах само веднъж за миналото му, и то за да разбера как да заловя самозванеца“.
Зарея поглед в мъглите. От всички в групата само ОреСюр беше външен. Дори не го канеха на съвещанията. Помагаше им, доколкото може, беше изиграл важната роля на „призрака“ Келсайър, вдигнал се от гроба, за да вдъхнови скаа за техния бунт. Но докато останалите имаха титли, приятелства, задължения, ОреСюр бе спечелил от падането на Последната империя единствено нов господар. Господарка по-точно.
Господарка, която го мразеше.
„Нищо чудно, че реагира така“ — помисли Вин. В съзнанието й изникнаха последните думи на Келсайър: „Има още много да учиш за приятелството, Вин…“ Кел и останалите я бяха научили какво е доверие между близки хора, макар в началото тя да не го заслужаваше.
— ОреСюр — заговори тя. — Какво представляваше животът ти, преди да те наеме Келсайър?
— Не виждам какво общо има това със самозванеца, господарке — отвърна ОреСюр.
— Не е необходимо да има нещо общо. Просто бих искала да те опозная по-добре.
— Прощавайте, господарке, но не искам да ме опознавате.
Вин въздъхна. И този опит се беше провалил.
Но… но Келсайър и останалите не й бяха обърнали гръб, когато се бе държала лошо. В гласа на ОреСюр имаше позната нотка.
— Анонимност — промълви тя.
— Господарке?
— Анонимност. Скрит дори когато си сред други. Тих, незабележим. Гледаш да си встрани, да си отделен, поне емоционално. Това е начин на живот. На защита.
ОреСюр не отговори.
— Бил си при господари — сурови мъже, които са се страхували от твоята компетентност. Единственият начин да не изпитваш омразата им е да си сигурен, че не ти обръщат внимание. Затова си се преструвал на малък и слаб. Нещо, което не таи заплаха. Но се случва да се изпуснеш, дори да се възпротивиш.
Тя се обърна към него. Той я гледаше внимателно.
— Да — рече накрая и отново се обърна към града.
— Те са те мразели — продължи тихо Вин. — Заради силата ти, защото не са можели да те накарат да престъпиш дадената дума или защото са се бояли, че не могат да те контролират.
— Започват да се страхуват от теб — заговори ОреСюр. — Параноични са дори когато те използват, боят се да не заемеш мястото им. Въпреки Договора, въпреки увереността, че кандрата никога няма да наруши своята свята клетва, те се страхуват от теб. А хората мразят това, от което се страхуват.
— И — продължи Вин — намират извинение, за да те набият. Провокираш ги дори с това, че няма с какво да ги провокираш. Мразят уменията ти, мразят факта, че нямат още причини, за да те бият, и пак те бият.
ОреСюр се обърна към нея.
— Откъде знаете тези неща?
Вин сви рамене.
— Защото те не се отнасят така само към кандрите. По същия начин главатарите пребиват малките момичета — нетипично явление за мъжкия подземен свят. Дете със странната способност да кара някои неща да се случват — да въздейства на хората, да чува неща, които не би могло, да се придвижва безшумно сред останалите. Инструмент и същевременно заплаха.
— Аз… не разбирам, господарке.
Вин се намръщи. „Нима не знае за миналото ми? Наясно е, че съм отрасла на улицата. Или… може би не?“
За първи път си даде сметка като каква я е видял ОреСюр преди две години, когато се бяха запознали. Вероятно бе предположил, че е част от групата на Келсайър, като останалите.
— Келсайър ме взе в групата само няколко дни преди да се срещна с теб — обясни тя. — Всъщност не ме взе, а ме спаси. Прекарах детството си да служа на главатари на разбойнически банди, работех за най-опасните и безскрупулни хора, за всеки, който се съгласяваше да приеме мен и брат ми. По-умните бързо разбираха, че съм полезен инструмент. Не зная дали са си давали сметка, че съм аломант — някои вероятно да, други са ме сметнали за „късметлийка“. И в двата случая обаче имаха нужда от мен. И затова ме мразеха.