— И ви биеха?
Вин кимна.
— Да. Особено последният. Това беше, когато започнах да осъзнавам, че притежавам някаква способност, но не разбирах каква. Но Кеймън знаеше. Мразеше ме, макар да ме използваше. Мисля че се страхуваше от мига, когато ще осъзная силата си. От деня, в който ще реша да го убия… Да го убия и да заема мястото му на главатар.
ОреСюр я гледаше мълчаливо.
— Кандрите не са единствените, с които хората се отнасят зле — продължи Вин. — Ние умеем да се нараняваме едни други.
— Е, при вас поне не са смеели да стигнат докрай от страх да не ги убиете — изсумтя ОреСюр. — Но удрял ви ли е господар, който да знае, че колкото и силно да блъска, не може да ви убие? Най-много да строши някоя кост, която бездруго ще зарасте. Ние сме незаменимите слуги — сутрин ни пребиват от бой, а вечер поднасяме яденето. Садизъм без последствия.
Вин затвори очи.
— Разбирам те. Не съм била кандра, но използвах пютриум. Кеймън се досещаше, че може да ме удря по-силно, отколкото е нормално.
— Защо не избягахте? — попита ОреСюр. — Не сте имали Договор, който да ви обвързва с него.
— Аз… не зная — рече тя. — Хората са странни, ОреСюр, и лоялността им често е необяснима. Останах при Кеймън, защото го познавах и се страхувах повече от това да си тръгна. Онази банда бе всичко, което имах. Брат ми бе избягал и изпитвах ужас, че съм сама. Сега всичко това ми се струва странно, но тогава… тогава си беше нещо съвсем естествено.
— Понякога едно лошо положение е по-добро от друго. Направили сте каквото е нужно, за да оцелеете.
— Може би — рече Вин. — Но има и по-добър начин, ОреСюр. Чак когато Келсайър ме намери, осъзнах, че животът може да е хубав. Не е необходимо да живееш в свят на недоверие, да се спотайваш в сенките, да стоиш настрана.
— Да, ако си човек. Но аз съм кандра.
— И пак можеш да се довериш. Не трябва да мразиш господарите си.
— Не ги мразя всичките, господарке.
— Но не им вярваш. Не им се доверяваш.
— Нищо лично, господарке.
— Да, така е. Не ни вярваш, защото се боиш да не ти причиним зло. Това ми е познато — отначало все го очаквах от Келсайър. — Тя се замисли. — Но, ОреСюр, никой не ни предаде. Келсайър беше прав. Струва ми се невероятно сега, но хората от неговата група — Хам, Доксон, Бриз — те са добри хора. И дори някой от тях да ме предаде, все още бих предпочела да им вярвам. Мога да спя нощем, ОреСюр. Да изпитвам спокойствие, да се смея. Животът е различен. По-добър.
— Вие сте човек — продължи да упорства ОреСюр. — Можете да имате приятели, защото те не се страхуват да не ги изядете, или поради някои други глупави предразсъдъци.
— Не съм мислила подобни неща за теб.
— Така ли? Господарке, преди малко признахте, че ме мразите, защото съм изял Келсайър. И защото спазвам Договора. Е, поне бяхте искрена. Хората не ни харесват. Ненавиждат ни, защото поглъщаме мъртъвците им, макар и само за да приемем формата им. Не ми казвайте, че не сте чували какво се разправя за нас. Наричат ни Мъгливи духове — същества, които крадат очертанията на хората, излезли в мъглите. Смятате ли, че подобни чудовища, с които плашат децата, могат да бъдат приети във вашето общество?
Вин се намръщи.
— Това е и целта на Договора, господарке — продължи ОреСюр със сподавен глас, доколкото това бе възможно от устата на овчарка. — Чудите се защо просто не избягаме от вас? Защо не се слеем с обществото ви и не станем невидими? Опитахме го. Много отдавна, когато Последната империя бе още млада. Но хората ни откриха и започнаха да ни избиват. Използваха Мъглородни, за да ни ловят, защото в онези дни имаше много повече аломанти. Намразиха ни, защото се страхуваха, че ще ги изместим. Почти ни бяха довършили, но тогава измислихме Договора.
— Но какво значение има това? — попита Вин. — Все още правите същите неща, нали?
— Да, но сега го правим по ваша заповед — обясни ОреСюр. — Хората обичат властта, обичат да контролират дори по-силните от тях. Ние предложихме да ви служим и измислихме този Договор — такъв, който кандра ще спазват докрай. Ние не убиваме хора. Вземаме само костите, и то след като ни наредят. Служим сляпо на господарите си. Правим тези неща оттогава и хората престанаха да ни изтребват. Все още се боят от нас, но поне знаят, че ги слушаме. Ние се превърнахме в оръдия. И докато ви се подчиняваме, господарке, ние ще оцеляваме. Ето защо ви служа. Ако наруша Договора, това ще означава да предам сънародниците си. Не можем да се бием с вас, защото имате Мъглородни, така че трябва да ви служим.