„Мъглородни. Защо Мъглородните са толкова важни?“
Реши да не разпитва повече за това. Имаше чувството, че ако го притисне, той ще се затвори в себе си.
— Ако искаш — каза Вин и го погледна в очите, — мога да те освободя от Договора.
— И какво ще промени това? — попита ОреСюр. — Ще получа нов Договор. Според нашите закони трябва да изтърпя още десет години, преди да се сдобия със свобода — и тя ще продължи само две години, през които не мога да напускам нашата родина. Иначе рискувам да ме разкрият.
— Тогава поне приеми извиненията ми — помоли го тя. — Бях глупачка, че те мразех.
ОреСюр помисли.
— Това не оправя нещата, господарке. Все още трябва да нося това проклето кучешко тяло — нямам друг образец, който да имитирам.
— Не би ли се радвал просто да си си ти самият?
— Чувствам се гол — отвърна ОреСюр, помълча, после сведе глава. — Но… трябва да призная, че новото тяло има някои предимства. Не си бях дал сметка колко е незабележимо.
Вин кимна.
— Има периоди в живота, когато всеки би дал мило и драго, за да се превърне в куче и да е незабележим за околните.
— Но не и за вас?
Вин поклати глава.
— Не. Поне засега. Знаеш ли, и аз като теб някога смятах хората за опасни, омразни. Но на този свят има и добри хора, ОреСюр. Ще ми се да можех да ти го докажа.
— За вашия крал ли говорите?
— Да — отвърна тя. — И за други.
— За вас самата?
Вин поклати глава.
— Не за мен. Не съм нито добра, нито лоша. Аз съществувам, за да убивам.
ОреСюр я погледна за миг и отпусна глава. После каза:
— Това не е важно. Но вие сте най-лошата ми господарка. Което от наша гледна точка може и да е комплимент.
Вин се усмихна, но собствените й думи се върнаха в съзнанието й. „Аз съществувам, за да убивам…“
Погледна към светлините на армиите зад градските стени. Една част от нея — останала й за спомен от Рийн — й прошепна, че има и друг начин да се воюва с тези армии. Вместо да разчитат на политика и преговори, биха могли да използват нея. Да я пратят на безшумна разходка в нощта, след която кралете и генералите на тези армии нямаше да се пробудят.
Но тя знаеше, че Елънд не би го одобрил. Щеше да каже, че ако убие Страф или Сет, местата им ще бъдат заети от други, които също така ненавиждат града.
И въпреки всичко това бе възможност. Частица от Вин бе готова да я подкрепи дори само за да сложи край на това бездейно очакване. Мисълта за обсадата не й понасяше.
„Това не е моят начин — помисли тя. — Не мога да съм като Келсайър. Твърда. Безпощадна. Мога обаче да съм нещо по-добро. Човек, който вярва на Елънд и решенията му“.
Прогони от мислите си онази Вин, която искаше Страф и Сет да бъдат убити, и насочи вниманието си към други неща. Съсредоточи се върху бронза, в търсене на признаци за аломантия. Макар че обичаше да се носи между крепостните стени, докато „патрулира“ из района, истината бе, че беше по-ефективна на едно място. Убийците най-вероятно щяха да разузнават около градските порти, защото там се събираха най-многочислените патрули и военните отряди.
Но мислите й непрестанно отлитаха в друга посока. Имаше нови сили, които движеха този свят, и Вин не беше сигурна, че иска да е от тях.
„Къде ми е мястото?“ — зачуди се тя. Все още не го беше открила — нито когато играеше ролята на Валет Реноа, нито сега, като телохранителка на мъжа, когото обичаше. Нито едно от тях не й харесваше съвсем.
Затвори очи, разпали калай и бронз и усети слабия ветрец върху настръхналата си кожа. И колкото и да бе странно, усети още нещо, макар и съвсем леко. Аломантични пулсации в далечината. Бяха толкова приглушени, че едва не ги пропусна. Като пулсациите, излъчвани от призрака в мъглата. Усещаше и тях, не много далече. На върха на сграда някъде в града. Вече беше започнала да свиква с неговото присъствие, а и нямаше кой знае какъв избор. Стига той само да наблюдаваше…
„То се опитало да убие един от спътниците на Героя — помисли Вин. — Промушило го по някакъв начин. Така пише в дневника“.
Но… какви бяха тези пулсации в далечината? Меки… и същевременно издаващи сила. Като далечен барабан. Тя затвори очи и се съсредоточи.
— Господарке? — повика я ОреСюр, козината на врата му беше настръхнала. Вин отвори очи.
— Какво?
— Чухте ли това?
Вин се изправи.
— Кое? — И също го чу. Стъпки зад стената, недалече от тях. Наведе се и видя една тъмна фигура да крачи по улицата към Цитаделата. Беше толкова съсредоточена върху бронза, че почти бе изключила слуховите дразнители.