— Гледай ти! Владеела си бойното изкуство на клана на змиите.
Анаид не отговори. Усещаше силата на Одиш, която преценяваше докъде се простира действието на предпазния й щит. Беше могъща. Страховито могъща, а и тази остра миризма, която сега усещаше така близо и дразнеше сетивата й, на моменти се усилваше все повече и повече. Кроеше стратегически ходове за атака. Нападна я пак и този път, въпреки че отскочи встрани и се раздвои, Анаид не можа да избегне докосването на пръчицата и Одиш отвори отново скритата рана на крака й, онази, която бе получила при разчупването на камбаната, и сега, както и първия път, й причини остра болка.
Без да си даде почивка нито за миг и като я изненада, Анаид я атакува с атамето си — ножа с двете остриета, който служеше само за да очертава кръгове и да реже клони. Беше спонтанен жест, който обаче постигна целта си, почувства как ножът потъва в ръката на Одишката и чу нещо да пада на пода, но не намери за необходимо да провери какво е, нито доколко е сериозна раната, която бе нанесла. Одиш изкрещя и викът й отекна в нощта. Нямаше да е зле да припадне, това щеше да позволи на другите Омар да дойдат навреме.
Одишката се спря, дишаше тежко, стиснала ръката си. Беше бясна. Анаид чу шум от късане на плат. Правеше си турникет с парче от ризата си. Изглежда й беше срязала пръст или фаланга.
Анаид едва се движеше. Старата й рана кървеше и нямаше да може да издържи дълго. Не й оставаше нищо друго, освен да рискува, да заложи всичко на карта и да й нанесе последен решителен удар. Впрегна цялата си енергия и се хвърли срещу Одишката, но този път тя бе подготвена да я посрещне. Очакваше я. Надавайки вълчи вой, Анаид размаха атамето си и атакува, но когато се докосна до кожата на Одиш, атамето се пръсна на безброй парченца. Едно от тях се заби в ръката на Анаид и тя отстъпи няколко крачки назад, чувствайки се погубена.
И двете чуваха задъханото си пресекливо дишане. Дебнеха се взаимно, всяка очакваше следващата реакция, новата атака на противничката си.
— Ти се оказа много могъща змия.
— Не съм змия.
Анаид реши да говори. Няма да обръща внимание на лъжите й, нито да повярва в добронамереността на думите й, но поне ще се опита да я разсее и да я забави малко. Едва имаше сили да се движи. Отровата, онази болезнена отрова, която я разяждаше от дълго време, се беше активирала и се разпространяваше в останалите части от тялото й. Нуждаеше се от противоотрова.
— Тогава какво си?
— Аз съм вълчица. Името ми е Анаид, от рода Цинулис.
— От рода Цинулис? От рода на Селене Цинулис?
— Аз съм й дъщеря.
— Дъщерята на Селене?
Забеляза, че думите й произведоха изключително силен ефект върху жената Одиш. Нима не знаеше? Странно. Пристигането й на острова бе така гръмко огласено, а и делфинките изобщо не бяха от най-дискретните.
— Наистина ли си дъщерята на Селене?
— И внучка на Деметер.
— Аз съм Салма.
Анаид умираше от страх. Ако Салма разбере колко е безпомощна, ще й види сметката за секунда. Все пак беше успяла да я обърка. „Много добре, Анаид“ поздрави се сама. Одишката не е от камък. Хайде, какво чакаш, сложи пръст в раната.
— И как така толкова всемогъща вещица като Салма не знае, че дъщерята на Селене спи всяка нощ до Клодия?
Салма не отговори веднага. Задъхваше се. Беше объркана. Нещо й се изплъзваше, но дори да се чувстваше измамена или несигурна, успяваше да го скрие доста добре. Засмя се весело. Беше престорен, глух смях, но имаше способността да заличава обидата и да отпуска душата. Анаид се почувства измамно ободрена. Без да си даде сметка, нивото на адреналина й спадна, тя отслаби бдителността си и свали гарда. Именно това целеше Салма.
— Майка ти, Селене, ви предаде всичките. Изостави те по собствена воля.
— Не е вярно! — скочи като ужилена Анаид, забравила всичко, на което я бяха учили.
В тъмнината Салма се облизваше от удоволствие.
— И Селене обича кръвта като мен. Стреми се към безсмъртие и иска да остане вечно красива.
Анаид си запуши ушите, не искаше да слуша, но за беда беше чула достатъчно. Беше прималяла, краката й не я държаха, а Салма бавно се приближаваше към нея, вече можеше да усети парещия й дъх, плъзгаше лъстиво ръце по щита й и с измамна благост пробиваше защитата й. Тежестта в гърдите й се усили. Дишането й стана пресекливо, накъсано.