— Селене не те иска до себе си, отблъсква те, забрави те завинаги. Съжалява, че те е родила, и ме помоли аз да се погрижа за теб. Би искала кръвта ти да послужи за нещо.
Тялото на Анаид се сгърчи, разтресе се в силно ридание и тя падна на пода. Хищната ръка на Салма я сграбчи, заби нокти в гърдите й и с рязко движение изтръгна бронята й. Анаид вдигна глава с умоляващ вид и очите й срещнаха очите на Салма. Остра болка прониза вътрешностите й и тя падна в несвяст.
След известно време дойде на себе си. Колко ли беше минало? Час, минути, секунди? Не знаеше. Салма се караше с някого и крещеше. Да не би да бяха дошли другите Омар? Какво ставаше? Остана да лежи така, просната на земята, като се преструваше, че още е в безсъзнание, и наостри уши. Над тялото й се водеше яростна словесна престрелка. Салма беше разгневена, много разгневена.
— Ти ме излъга! Не ми каза, че дъщерята на Селене е в Таормина. Изолира я с твоето заклинание. Този проклет пуловер, който я защитаваше, после го използва и Клодия, затова не можах да я довърша.
Отговорът, който последва, подейства на Анаид като силен шамар. Беше Кристине Олав. Топлият майчински глас на Кристине.
— Това теб не те интересува, дърта вещице. Остави я.
— Да не би да се размекваш? Много сантиментална си станала.
— Прави каквото искаш с Клодия, довърши я, щом ти харесва, но ми върни Анаид.
— Ти я криеше, не позволи на никоя от нас да разбере къде е и я бранеше, както квачка пази пиленцата си.
— Искам я само за мен — настоя Кристине Олав.
Салма се изкикоти зловещо и смехът й отекна в малката колиба.
— Колко си смешна. Ще се пръсна от смях. Мен не можеш да ме излъжеш, вещице. Малката е нещо повече от обикновена Омар.
— Това не е твоя работа!
— Нима? Тук грешиш. Вече вкарах проклятието в тялото й.
Салма вдигна Анаид от пода и впи нокти в безжизненото й тяло.
— Остави я! — възнегодува госпожа Олав, като я хвана за ръката и се опита да я откъсне от Салма.
Анаид почувства как сърцето й се свива. Колкото повече Салма пиеше от кръвта й, а Кристине я дърпаше, толкова повече тялото й се сгърчваше, сбръчкваше се изсъхнало и се спаружваше. Издъхваше. Щеше да умре, без да разбере дали Селене я обича, дали госпожа Олав някога е изпитвала топли чувства към нея. Болката от това, че е необичана и предадена, беше по-силна от болката, че животът бавно се изцежда от нея. Внезапно тя скочи и изкрещя с цяло гърло, с всички сили, изтръгвайки се от пункцията на Салма и отблъсквайки ръката на госпожа Олав.
Беше експлозия от гняв, която бликна отвътре. Анаид поиска целият свят да се разтърси и да затрепери с болката й, земята да изригне и огънят да погълне Салма и Кристине, да ги изпепели заедно с нея самата и с нейната мъка.
Защо? Защо повече от всичко я болеше от това, че се чувства необичана, че напразно копнее да получи любовта на другите?
И тогава наистина земята потрепери. Разтърси се веднъж, после втори и трети път. Трусовете ставаха все по-мощни и по-унищожителни. Задрямалият вулкан Етна се беше пробудил и бълваше огън и лава. Глухият тътен, излизащ от кратера, смрази кръвта на Анаид. Салма и Кристине онемяха. Земята се разтваряше, образувайки огромни пукнатини, а керемидите на нестабилната колиба се чупеха и една след друга започнаха да падат. Анаид се хвърли към Клодия, притисна тялото й в прегръдките си и се търколи заедно с нея под леглото. Само след миг покривът се продъни, рухна целият и се сгромоляса секунди след като силуетите на две котки ловко бяха изскочили навън през прозореца.
Земята изригваше лава и огън и от недрата й внезапно се появи на повърхността странен блестящ предмет. Беше жезъл, изработен от злато.
Котката с тигровата окраска спря и се превърна в красива жена. Грабна лъскавия предмет и избяга с него.
Затрупана под развалините, цялата покрита с прахоляк и сажди, Анаид почувства как нечии силни ръце я вдигат във въздуха, опипват пулса й и й шепнат на ухото успокоителни думи.
— Живи са. Още са живи.
Гласът на Валерия беше последното, което чу, преди да загуби съзнание.
Глава двадесет и пета
Кръстосване на шпагите
Селене здраво бе стиснала перилата на балюстрадата, наблюдавайки внушителната гледка, опръскала нощта със светлини и ужас. Вулканът Етна клокочеше и бълваше огън, понесен в дантевски танц, лавата пълзеше надолу по склоновете му и се стичаше на вълни към долината. Огнената маса озаряваше двореца, възвишението и равнината, а хоризонтът ставаше все по-мрачен от гъстия облак черен дим, забулящ кратера на вулкана.