Тогава…
Значи Кристине Олав наистина е искала да я защити, както твърдеше?
Макар и нищо да не проумяваше, Анаид се унесе и потъна в сън.
Бяха седнали да закусят, да си доставят удоволствието да хапнат на открито, пред самия вход на пещерата, под естественото прикритие на скалите, които ги защитаваха от дъжда и вятъра, но им позволяваха да се наслаждават на ласката на топлите слънчеви лъчи.
Опънаха карирана покривка направо върху облите камъчета, постлаха две ленени салфетки и сложиха за всяка по една порцеланова чаша и кана с прясно мляко. Като сновяха ту навътре, ту навън от пещерата, принесоха пресни хлебчета, опечени в пещта от змиите, овче масло и сирене, дарове, донесени от кошутите, и мармалад от диви къпини — любимото сладко на враните.
Клодия седна до Анаид и напълни чашата й. Анаид обра с лъжица каймака и като истински чревоугодник го поръси със захар. Преди да се отдаде на любимото си лакомство, предложи на Клодия да си го поделят.
— Хайде, опитай.
— Да не си откачила?
— Голяма вкуснотия е! Каймак със захар!
— Точно затова. Безброй калории, които ще ми се лепнат на дупето.
Анаид не настоя. За нейна сметка си е. Само Клодия губи.
— Беше станала кожа и кости.
— Да, бях, сама го каза. Но при тоя режим за угояване на едър рогат добитък, на който сте ме подложили, най-вероятно много скоро Бруно ще предпочете някоя крава пред мен.
Анаид изпита ревност. Отношенията й с Клодия бяха сърдечни, но не и толкова близки, та да си споделят откровения.
— Съмнявам се. Луд е по теб. Дебела, слаба, татуирана или вампирка, той страшно те харесва.
На Клодия думите й доставиха огромно удоволствие, мед й капна на сърцето. Напомпана със самочувствие, охотно захапа хлебчето си, намазано с масло и мармалад. После, като дъвчеше бавно, се замисли, озадачена.
— А ти откъде знаеш?
— Проследих те. Тръгнах след теб онази вечер, на купона за рождения ден. Видях ви да се целувате.
Клодия скочи и застана пред нея, сложила заплашително ръце на кръста.
— Шпионирала си ме, така ли? Значи е вярно, че си ме шпионирала?
Анаид гузно наведе глава.
— Съжалявам, нямаше нищо общо с Одишките, следях те, защото…
— Защо?
— Ами защото… защото мен никога не са ме канили на купон за рожден ден.
— Какво?
Анаид се смали и скри лице в шепите си.
— Това, което чуваш.
— Но… Защо не ми каза?
— Ти ме мразеше.
— Разбира се.
— Как така „разбира се“? От какво се разбира? Нищо не ти бях сторила.
— Нима? Нищо не ми била сторила! Та ти беше супер. Беше върхът! Във всичко беше най, най.
Този път Анаид се задави със собственото си хлебче.
— Май нещо си се объркала.
Но не, Клодия не бъркаше. Комично сприхава като всяка италианка, започна да изброява на пръсти причините, поради които бе ненавиждала Анаид:
— Първо на първо, ти си внучка на великата Деметер. Второ, ти си дъщеря на Селене, избраницата. Трето, беше забулена в тайнственост. Четвърто — хубава. Пето — суперинтелигентна. Шесто — всемогъща. Седмо — послушна. Осмо, беше дясното око на майка ми. Девето, яви се изневиделица като претендентка да бъдеш посветена преди мен и, десето, което е нещо много, ама много важно, по единодушното мнение на момчетата от моята компания твоето дупе определено бие моето в класацията.
— Моля? — възкликна изумена Анаид.
Всичко, което избълва Клодия, й се виждаше толкова чуждо и непонятно, сякаш ставаше дума за научни изследвания в областта на нуклеарната физика. За нея ли говори? Или за някаква несъществуваща, измислена Анаид?
— Кога? Искам да кажа… кога са ме виждали момчетата от твоята компания?
— Всеки път, когато ме срещнеха или идваха да ме търсят, все се побутваха с лакът и си шушукаха за теб.
Анаид я слушаше, зяпнала от изненада.
— Грешиш, и то принципно, във всичко, но най-вече не съм съгласна по точките четвърта, седма, осма и десета.
— Много смешно. Сега пък се будалкаш с мен.
— Не съм хубава, не съм послушна, не съм дясното око или ухо на майка ти, а и… дупето ми е пълна скръб.
— Ха!
— Какво — „ха!“?
— Това, че дрънкаш така, сякаш изобщо не си се поглеждала в огледало. Впрочем откога не си се оглеждала?