Кланът на вълчицата

Анаид хич не се замисли, везните определено се накланяха в полза на Клодия.

Лукреция беше чакала сто и една години. Можеше да почака още няколко часа.

— Но какво правиш? — протестираше Анаид с нацапотено лице и с наполовина сресани, наполовина разчорлени коси.

Клодия ровеше в чантата й.

— Бъркам ти в несесера. Търся сносен гребен и няколко фиби.

— Почакай, по-кротко, че всичко ще ми объркаш.

Клодия обаче обърна чантата на Анаид и изсипа цялото й съдържание на земята.

— Леле-мале, с какво си я наблъскала така? Да не носиш Британската енциклопедия?

Подът се беше покрил с книги и хвърчащи листа, но нямаше и помен от гребен или фиба.

— На мен гребен не ми трябва.

— Ха! Само така си мислиш. Косата ти е станала ужасно дълга и е отвратително мръсна и чорлава. Трябва да я срешиш и да я поддържаш в приличен вид.

Анаид вдигна ръка към главата си и разпери пръсти в опит да разплете един кичур, който бе станал на възел. Беше абсолютно невъзможно. Беше свършила специалния шампоан, който й бе предписала Карен, и сега вместо коса имаше гъста сплъстена четина. Най-добре беше да се подстриже. Така щеше да има по-малко проблеми.

— Да оставим това за друг ден. Лукреция ме чака.

Речено-сторено. Анаид се зае с тежката задача да оправи хаоса. Да сложи всички книги, къси чорапи и гащи обратно в чантата, беше далеч по-интересно, отколкото да ги изсипе на земята. Докато се занимаваше с това, къде разсеяно, къде по-внимателно, през ръцете й мина лист хартия. Попадна й случайно и тъкмо се канеше да го пъхне в чантата, шесто чувство я накара да спре. Внезапно усети, че хартийката е много важна, че има някакво особено, изключително значение, което досега й беше убягвало от вниманието, но затова пък в момента можеше да разбере и оцени. Хартията изгаряше пръстите й и излъчваше остър мирис. Подуши го с отвращение. Беше имейл от компютъра на Селене, от онези, които бе разпечатала в деня след изчезването й. Имейлът, който държеше в ръцете си, беше с дата от седмица преди това и текстът гласеше следното.

Скъпа Селене,

Предишния път ми писа, че най-подходящо да се запознаем и да прекараме известно време заедно вероятно ще е това лято. Горя от желание да се срещнем колкото се може по-скоро, но ще потисна любопитството и нетърпението си и ще изчакам. Така че се разбираме да се запознаем това лято.

Няма да съжаляваш, ще бъде незабравимо изживяване. С мен ще имаш възможност да се наслаждаваш на живота, да задоволяваш всичките си капризи, да правиш каквото ти хрумне и никой и нищо няма да попречи на волята и на желанията ти. Ако поискаш, можеш да се радваш вечно на безгрижни занимания.

Вечно твоя,

С.

Анаид не можеше да откъсне очи от предателското коварно извито „С“.

„С“ като змия.

„С“ като Салма.

Как можеше да е толкова сляпа?!

Глава двадесет и седма Скиптърът на властта

Пророчеството на Ом

Ще се роди в далечния край на света; в замръзналия леден ад, там, където морето се слива с небесната синева, а ще израсне в самия гръбнак на земята, там, където планинските върхове допират звездите.

Ще се захрани от силата на мечката, ще расте под топлата прегръдка на тюлена, ще попива мъдростта на вълчицата и накрая ще дължи живота си на хитростта на лисицата.

Избраницата, щерка на земята, ще се появи от недрата й, които са я кътали в пазвите си и са я сгрявали с обичта си. Пленница на хладното й усое, ще остане сляпа и глуха, приспивана от потайните си майки, завита в сладките им лъжи.

Дълбоко в пещерите, в самите недра на мътния свят, тънещ в безвремие и лишен от пъстротата на багрите, проехтя гласът на графинята:

— Вярно ли е това, Селене?

Селене предизвикателно вирна глава.

— Да, имам дъщеря. Салма го знаеше.

Салма се заоправдава:

— Излъга ме, каза ми, че е осиновена и няма свръхестествени способности, че е обикновено смъртно същество.