— Не съм те излъгала, Анаид наистина нямаше способности — отбраняваше се Селене.
Салма показа на графинята пострадалата си ръка. Безименният пръст липсваше.
— Момичето притежава голяма сила, владее бойното изкуство на змиите и не знае що е страх. Очевидно Селене е скрила доста неща от нас.
Графинята пусна пипалата си и задълба в съзнанието на Селене, но с изненада се сблъска с непробиваемата й защита.
— Оказваш съпротива? Дръзваш да спираш погледа ми?
— Кажи ми, какво искаш да знаеш? Питай и ще ти отговоря — отбраняваше се Селене.
Графинята повтори въпроса си:
— Защо не я посвети?
Селене настоя:
— Вече го казах хиляда пъти, Анаид нямаше качествата, не беше показала данните, необходими за да бъде посветена. Беше непохватна и неуверена.
— Не е истина.
— Разговорът вече стана уморителен. Да не забравяме, че сме тук за нещо далеч по-важно.
Графинята нямаше желание да сменят темата.
— Може и така да е, но на мен Анаид ми се струва особено интересна. А и на Салма, предвид раната й.
Салма определено нямаше вид на човек, готов да забрави.
— Искам я за себе си, само за себе си, без никой друг да ми се бърка.
Графинята я прекъсна:
— Чу ли какво каза Салма? Какво е твоето мнение, Селене?
За известно време Селене остана мълчалива, сетне се обърна към графинята и с тон, в който се четеше презрение, рече глухо:
— Салма се налочи до насита, напомпа се с толкова много кръв, че придоби сили, които застрашават дори твоята власт и авторитет.
Салма губеше самообладание. Озъби се:
— Какво, обвиняваш ли ме?
— Да, обвинявам те в предателство и ако графинята беше по-внимателна, щеше да разбере, че криеш от нея много неща.
Графинята се размърда в своя ъгъл, готова за контраатака:
— Доста си схватлива, Селене. Много бързо напредваш. Обвиняваш, обичаш парите, безгрижието, властта и кръвта. Вече си се подмладила. Ти също можеш да се окажеш заплаха за мен.
Селене се усмихна.
— Съмнявам се, графиньо. Ако не съм аз, вие сте обречени на пълно унищожение, без мен ще бъдете затрити от света.
— Не е вярно — извика Салма. — Чиста измислица! Опитва се да ни накара да вярваме, че ни е крайно необходима. Овладява тайните ни, за да стане господарка на нашите съдбини. Тя не ни е нужна.
— Сигурна ли си, Салма? Питала ли си се как точно вие, Одиш, ще победите жените Омар с помощта на избраницата? — подхвърли многозначително Селене.
Графинята благоговейно я слушаше, с възхищение попиваше всяка нейна дума.
— Как, Селене?
Селене насочи показалеца си към Салма.
— Ти, Салма, си напълно наясно. Избраницата ще унищожи враговете ви със скиптъра на властта. А с енергията и магията, отнети от магьосниците с помощта на скиптъра, вие ще се подхранвате и ще се поддържате.
Салма се направи на ударена:
— Не вярвам в пророчеството.
Графинята възрази:
— Съвпадът на небесните тела е съвсем скоро и всички знамения сочат, че моментът наближава.
Салма пребледня.
— Да се отървем от Селене, докато съвпадът още не е станал и така пророчеството няма да се сбъдне.
— То вече се сбъдва! — изкрещя Селене властно, като посочи обвинително Салма. — Той е в теб, Салма, нали?
— Наистина се сбъдва — съгласи се със Селене графинята, като се надигна срещу Салма. — Дай ми го, Салма.
Салма упорито мълчеше, а сянката на графинята започна да се уголемява и разширява, да се разраства неимоверно, докато накрая се превърна в тъмен заплашителен облак.
— Предай ми скиптъра на властта.
Салма се съпротивляваше:
— Той си е мой, сам дойде при мен.
Сянката на графинята обгърна Салма и я потопи в мрак.
— Той не ти принадлежи, Салма, дай ми го.
Схватката между двете продължи неясно колко, за неопределим промеждутък, абсурден и увиснал в безвремието. Накрая скиптърът се търкулна в краката на Селене, на която не й оставаше нищо друго, освен да се наведе и да го вземе.
— Ето че дойде при мен.
Загърната от тъмнината, графинята с любопитство наблюдаваше сцената.
— Селене, знаеш каква е твоята задача. Трябва да унищожиш жените Омар.
Надвита от графинята, напълно обезсилена и рухнала на пода, Салма дишаше тежко и учестено.