— Не, нямам.
Двете жени се спогледаха угрижени. Елена сви рамене, смутена, сякаш искаше да се извини и да каже: „Съжалявам, но не отчетох тази дребна подробност.“
— Кажи ми, Анаид, а майка ти разговаря ли с теб? Подготви ли те за… това, ако…
Анаид се засегна. За каква я вземаха?
— В класа вече на всичките ми приятелки им е дошъл мензисът, знам какво е дамска превръзка и как изглежда тампонът. Не се безпокойте, няма да се разрева или да се изплаша.
При все това отговорът не успокои нито Елена, нито Криселда. Напротив, само засили тревогата им. Езикът на тайните знаци и жестикулации, които използват възрастните в присъствието на неудобни свидетели, винаги беше предизвиквал любопитството на Анаид. Още от дете разгадаваше или си поставяше за цел да дешифрира скритото значение на много от знаците, които си разменяха майка й и баба й и които тя успяваше да улови независимо от старанията им. Така че Анаид си преведе сигналите и споглежданията им приблизително така: „Страхотен номер ни погоди Селене.“ Не успя обаче да разбере смисъла. Нея продължаваше да я вълнува основно въпросът за лекарството.
— И сега какво ще вземам? Селене единствена знаеше формулата на Карен, а Карен работи в някаква болница чак в Танзания.
Още неизрекла докрай думите, Анаид сама се зачуди откога и как така знаеше, че Карен е заминала за Танзания. Беше доста странно. Наистина любопитно. Дойде й внезапно, като просветление, което я осенява, също както убедеността, че Селене е жива, и както преди една година се беше събудила рязко в три часа през нощта с ясното съзнание, че Деметер се е споминала.
— Не се тревожи, ще намерим решение. Криселда ще ти забърка цяр по същата рецепта, сигурна съм, че съм я виждала тук някъде.
Това „тук някъде“ се губеше в огромното пространство на голямата къща, но практичният й усет и майчинското чувство бе достатъчно, за да успокои Анаид, която все пак не миряса напълно, докато не се увери със собствените си очи, че леля Криселда не беше видяла сметката и на специалния й шампоан. Косата й беше толкова отвратителна, че ако не си сложеше тонизиращата течност и ако не я измиеше с обогатения с витамини шампоан, се скубеше и падаше на цели кичури.
Защо Селене беше висока, стройна и имаше такава разкошна коса? С Анаид въобще не си приличаха и до майка си тя се чувстваше безлична като недоизпържена поничка. И въпреки това й бе мъчно за нея. Като я гледаше каква изискана светска дама е, колко е самоуверена, тъй сладкодумна, симпатична и общителна, се утешаваше с тайната надежда, че някой ден може би ще прилича на нея. В действителност не страдаше толкова много по лекарството си, беше някакво наслагване на чувствата и всъщност тъгуваше за майка си. Липсваше й.
Леля Криселда я хвана за ръката и я прониза с очи така, сякаш погледът й стигна до дълбините на душата й.
— Сега искам да ми разкажеш всичко най-подробно, от начало до край. Кажи ми всичко, което си спомняш от нощта, когато Селене изчезна. Всичко!
Прошепна това „всичко“ толкова настоятелно, че Анаид усети как спомените (които се бе помъчила да изтрие, за да не я измъчват) внезапно бликват, изплували отново в съзнанието й.
Един по един, кротки и послушни като агънца, последните спомени на Анаид заизлизаха от тайните чекмеджета на паметта й и се навървиха в редица, за да може леля Криселда да ги изтупа от праха и да ги анализира внимателно.
„Селене ми даде сок от боровинки, които обожавам, и ме покани да седна в поршето до нея, за да си играем, като познаваме имената на съзвездията. Често го правехме, но онази нощ доста ме изпоти и докато аз отчаяно търсех Андромеда и Касиопея, тя ми заговори, че има предложение да прекарам лятната ваканция в Сицилия с една нейна приятелка, Валерия. Забаламоса ме, че имала вила до морето, на плажа на Таормина, точно под вулкана Етна, и дъщеря колкото мен. Веднага след това ми размаха под носа самолетен билет. Не вярвах на ушите и на очите си! Селене беше подготвила всичко, без нищичко да ми каже предварително. Затова не реагирах така, както тя беше очаквала, не заподскачах от радост, не се хвърлих да я целувам, нито пък хукнах да си пробвам банския от миналата година. Само я попитах как изобщо й е хрумнало, че може да ми хареса идеята да прекарам ваканцията сама, без нея, в непознато семейство, и то в чужда страна. Селене стана нервна, много се разсърди, все едно я бях засегнала, и започна да мига. Когато е притеснена, Селене примигва. Не искаше да си дам сметка, че за нея е особено важно да се махна от къщи. Престори се, че това е без значение, и ми заразправя врели-некипели: всичко било станало случайно, идеята й се родила, докато говорела по телефона с Валерия, която уж й се била обадила, за да я поздрави за героя й Сарко, и тогава й светнала лампичката и помислила, че ако ми купи билет, ще бъде страхотна изненада за мен. Каза ми, че ако не искам да ходя, веднага ще анулира билета, но щяло да бъде жалко, понеже Клодия, дъщерята на Валерия, била много общителна и имала куп приятели, а аз съм имала нужда да видя свят и да бъда сред млади хора, на моята възраст. Тогава й казах «не», и то категорично и окончателно. Не желаех. И не й отказах, понеже няма да ми бъде интересно или пък защото смятам, че Сицилия не е нещо особено. Напротив, щеше да бъде супер да посетя театъра в Сиракуза и да разгледам Палермо, да стана участник в преследване на мафията, да се изкача на Етна и да се бухна с главата надолу в Средиземно море, обаче по никой начин, за нищо на света не исках да ставам обект на подигравки за Клодия и нейните амичи италиани. И колкото повече Селене хвалеше Клодия, толкова по-зле. Нима не разбираше, че тъкмо в това се състои моят проблем? Ако ми беше излязла с номера, че Клодия, горкичката, е болна от проказа и не може да излиза от дома, понеже й окапват пръстите и ушите, може би щях да приема.