— Разбира се, че мога — излъга Анаид, без да й мигне окото.
— Одиш ли си?
— Как иначе щях да те виждам.
— Всички мислят, че си Омар. Точно сега говорят за теб.
— Кои?
— Родоначалничките.
— Можеш ли да ги чуеш?
Комикът долепи ухо до една от вдлъбнатините.
— Ела насам, приближи се. Чуваш ли ги?
Анаид напрегна слух. Беше й трудно да долови за какво говорят. Марк Тулий сигурно имаше повече опит в подобен род хитринки.
— Какво казват?
— Криселда се съпротивлява и отказва да вдигне нож срещу Селене. Смята, че атамето не е предназначено да нанася рани или да убива друга Омар. Моли да й приготвят смъртоносна отвара.
Анаид се почувства зле. Много зле.
— Не може да бъде. Сигурно бъркаш нещо.
— Чуй и сама се увери.
Анаид, бледа като восък, съсредоточи цялото си внимание, за да чуе думите, които се губеха сред тайните тунели на скалния лабиринт.
— Анаид не трябва да знае, нищичко не трябва да заподозре — настояваше точно в момента Криселда.
— Без нея не можем да се доберем до Селене — добави Валерия.
— Шансът Селене да не е станала една от тях намалява все повече, но още е рано да я осъждаме — възрази старата Лукреция.
— Дадох клетва да убия Селене и ще я спазя, но съвпадът наближава и трябва да побързаме. Анаид вече се възстанови, можем да започнем издирването още утре сутринта — потвърди Криселда.
На Анаид това й беше достатъчно.
Беше жертва на страшна измама. Предателството, предвещано от оракула при посвещаването й, се сбъдваше. Вълчици, змии, врани, делфинки и кошути изпращаха нея да намери Селене, за да бъде тя принесена в жертва, и то от ръката на Криселда, собствената й леля.
Рухна на земята и зарови глава в шепите си.
И Криселда ли?
На кого да вярва?
Нима няма да дадат шанс на Селене да се защити?
А най-лошото, най-страшното беше, че дори тя започваше да се съмнява в неподкупността на майка си.
Духът на комика стана нетърпелив.
— А обещанието ти?
— Ще те освободя. Твърдиш, че трябва да се върна там, откъдето изчезна Селене, и да следвам пътя на слънцето?
— Да, така е.
Девойката превъзмогна мъката си, извади брезовата си пръчка и като я размаха, изписа във въздуха знаците на заклинанието.
— Марк Тулий, с властта, дадена ми при посвещаването ми и със силата на родовата ми памет на вълчица, те заклинам да счупиш оковите, да се освободиш от проклятието и да почиваш в мир сред мъртвите. Така да бъде за вечни времена.
Марк Тилий се усмихна признателно и се разпиля на малки частици.
— Поздрави баба ми Деметер — махна му за сбогом Анаид.
Марк Тулий се опита да забави за няколко секунди изчезването си.
— Защо не ми каза по-рано? Ние, духовете, можем да призоваваме мъртвите — успя да извика той, преди да изчезне напълно.
Анаид осъзна прекалено късно смисъла на думите му.
— Почакай! Не си отивай!
Марк Тулий обаче вече не съществуваше.
Така значи, призраците можели да призовават душите на мъртвите. Това означаваше, че може да се свърже с Деметер.
Нуждаеше се от нея. Отчаяно се нуждаеше от трезвомислието и мъдростта на баба си, но също така и от проницателността и пророчеството, което дава смъртта. Живите, онези, които я заобикаляха, не отличаваха истината от измамата. Дори и тя самата.
Кое беше истина?
Кое беше лъжа?
Анаид се провикна:
— Има ли тук някой дух?
В отговор отекна само ехото на гласа й, повтарящо се като ужасен кошмар.
Беше сама, по-самотна от всякога.
Корнелия, матриарша на клана на враните, носеше на лицето си неизличимия отпечатък на тъгата. Приятно й беше да броди из полята на свечеряване и да поздравява ятата черни врани с лъскави пера, прелитащи над житните нивя. Понякога отиваше сама до скалистия морски бряг и дълго съзерцаваше морето, което Хулия, мъртвата й дъщеря, толкова бе обичала.
Тази вечер Анаид я намери така, мечтателно загледана в шетнята на птиците, в непрестанното движение на жерави, папуняци, лястовици и щъркели, които, още с първите признаци на приближаващата есен, се събираха и потегляха на юг, на път към топлите земи на Африка.
Корнелия я посрещна сърдечно. Анаид й напомняше за нейната дъщеря. Може би заради тревожната сериозност в очите й, толкова сини като на Хулия, толкова изпълнени с боязън пред бъдещето, същият страх, който я бе обзел в деня на посвещаването й.