На Корнелия рядко й се случваше да разговаря с момичета. Младите я отбягваха, понеже видът й беше твърде суров. Откакто бе починала дъщеря й, се обличаше в черно, също като предшественичките си и като птиците от нейния клан. Корнелия бе пожелала да спази традицията на траура, понеже мъката й щеше да трае вечно. Така разбираха нещата жените и майките от нейния роден край и тя, магьосница, но смъртна, споделяше и уважаваше обичая.
— Кажи ми, с какво мога да ти помогна?
Анаид почувства, че може всичко да поиска от нея и Корнелия няма да й откаже.
— Искам да овладея тайната на птиците и да се науча да летя като тях.
Корнелия усети, че нещо крие. Долови смущението на момичето, когато формулира искането си.
— Криселда знае ли?
— Да, разбира се.
— Опасно е.
— Няма значение.
— За да бъдеш посветена в тази тайна, трябва да получа одобрението на матриаршите. Мисля, че най-напред трябва да говоря с Криселда.
Тогава Анаид я хвана за ръката и втренчи умоляващ поглед в тъмните зеници на скръбната Корнелия.
— Не мога да чакам, наложително е да стане сега, и то без никой да знае.
От допира на ръката й Корнелия усети топлината на кипящата й кръв. Анаид беше млада, изпълнена с живот и бе поела огромна отговорност на плещите си.
— Моля те, помогни ми. Нуждая се от теб, знам това, ти също го знаеш.
Корнелия беше наясно, но се опитваше да предотврати неизбежното.
— Не рискувай, миличка.
Но Анаид, с убедеността на дръзките, задълба в съзнанието й, за да изкара наяве онова, което предчувстваше само интуитивно.
— Кажи ми, Корнелия, защо дойде тук? Защо наблюдаваш прелетните птици, които кръжат над острова?
Корнелия не искаше да се замисля за истинската причина.
— А ти?
Анаид реши да играе с открити карти.
— Питах се какво трябва да сторя и краката сами ме поведоха насам. Когато те видях да гледаш птиците, разбрах, че ти си знакът, който очаквах. Ти ще ме научиш да летя като тях, за да се притека на помощ на Селене. Това е пътят.
Корнелия въздъхна. Съдбата предопределяше тя да се намеси и да бъде участник в осъществяването на пророчеството. Не можеше да избяга от участта си.
— Подготвена ли си?
Анаид беше готова. Повече от всякога.
Корнелия размаха черните си ръце с изяществото на лебед. Анаид направи същото, като подражаваше на движенията й.
— Избери си една птица, която ти харесва най-много, и почувствай заедно с нея плясъка на крилете и лекотата на тялото й.
Анаид се загледа в красивата орлица-рибарка, която се рееше във въздуха, кръжеше над водата, а после се стрелна бързо и хвана в ноктите си една щука.
Корнелия проследи погледа на Анаид и усети да я побиват тръпки. Анаид беше избрала орела, най-могъщата граблива птица в лагуната.
— Повтаряй след мен заклинанието за полет.
Двете раздвижиха ръце в синхрон, подемайки красивата песен на птицата. Телата им станаха леки като перца, а същевременно ръцете им се превръщаха в криле и двете се издигнаха и заедно литнаха във въздуха.
Анаид, с дългите си коси, развявани на вълни от вятъра, и с лице, набраздено от сълзи, се понесе над лагуната, прелетя я надлъж и нашир, като следваше новата си учителка и се отдаваше на удоволствието да се учи да доминира над въздуха.
Когато слънцето се скри, тя вече се впускаше в бръснещ полет, оставяше се да се носи, полюшвана от течението, и пореше величествено небето.
Сбогува се с Корнелия, като изписка като орел. Тръгваше на север, следвайки пътя, обратен на прелетните птици.
Тя не беше птица и миграцията не я вълнуваше. Беше крилата магьосница.
Корнелия я гледаше как се отдалечава, пожела й късмет и за първи път разбра, че наказанието да надживее собствената си дъщеря е имало своя дълбок смисъл.
Чрез ръката на Анаид беше станала част от легендата.
Глава двадесет и девета
Пътят на слънцето
Анаид беше напълно изтощена. Беше летяла дни и нощи без почивка, спирайки единствено за глътка вода. Безтегловното й тяло беше отслабнало много. Дрехите й бяха измачкани и подгизнали, косите й — разчорлени, а кожата й напукана от вятъра.