— Ти и Криселда… и Селене, разбира се.
— Благодаря ти, Карен, майка ми те има за най-добрата си приятелка.
Анаид забеляза ефекта, който думите й произведоха върху Карен.
— Анаид, аз… аз много обичам Селене.
— Аз също.
— Но… понякога хората, които най-много обичаме, се променят или… или не са такива, каквито сме си ги представяли.
Анаид започна да се изнервя.
— Да, да, вече си дадох сметка за това — съгласи се тя.
Карен обаче не издържаше повече. Хвана Анаид за раменете и разкри душата си пред нея:
— Анаид, майка ти пречеше на растежа и на развитието на способностите ти.
— Как?
По някакъв начин, интуитивно, този път Анаид разбра, че Карен говори истината.
— С лекарството, с онзи сироп, който те караше да пиеш и който аз изобщо не съм ти предписвала. Той е задържал способностите ти и едновременно с това е бил мощен блокатор на хормоните ти за растеж.
Анаид се разстрои. Нищо и никой не можеше да я извади от равновесие, беше си го забранила, но този път Карен я обърка.
— Грешиш.
— Не, Анаид, не греша. Не знаем защо, но го направи.
Анаид се бореше с неистовото си желание да избухне в ридания или да се хвърли в прегръдките на Карен. Не можеше да си позволи да прояви слабост. От яд и болка си прехапа устните до кръв.
Значи Селене я е тормозила толкова години, като я караше да вярва, че забавеният й растеж се дължи на естествени причини? Селене я е лишавала от способностите й, знаейки, че ги притежава?
Не. Не искаше да слуша. От самата мисъл за това блокираше, а тя трябваше да бъде с напълно бистър, трезв и гъвкав ум, непомрачен от омраза или озлобление. Безусловно трябваше да обича майка си, за да успее да й се притече на помощ и да я спаси. Ако тя загубеше вяра в избраницата, кой друг щеше да е способен да окаже нужния отпор.
— Между другото, трябва да знаеш, че докато те нямаше, някой е изплатил ипотеката върху къщата. Това са много пари, Анаид.
Карен кършеше ръце, крайно изнервена. Чувстваше се виновна. Да прехвърля тежкия товар върху плещите на Анаид, беше начин да освободи самата себе си от болката.
— Съжалявам, Анаид, но бях длъжна да ти го кажа.
Въпреки това Карен излезе от къщата с наведена глава.
Изобщо нямаше вид на човек, освободил се от какъвто и да било товар. Тъкмо напротив, само беше прибавила още: мъката на Анаид.
Анаид остана сама, преглътна сълзите си и нахълта в стаята на Селене. Трябваше да се хване за нещо. Имаше нужда да почувства, че майка й я обича. Отвори чекмеджетата, обърна шкафовете, изхвърли всичко от гардероба, отчаяно търсейки да намери доказателство за обичта й, за да се хване за него като удавник.
И наистина го намери, откри го в стара кутия от обувки, върху която Селене бе написала с островърхи букви: „На скъпата ми дъщеричка Анаид“.
В нея пазеше млечните й зъбчета, поставени в седефена кутийка, чифт миниатюрни лачени обувчици, които вероятно бяха първите в живота й, и медальон със сребърна верижка.
Анаид с треперещи пръсти потърси механизма за отваряне на медальона. Най-сетне успя. И докато го съзерцаваше умилена, почувства как от тревогата й не остава нито следа.
В едната половинка на медальона имаше нейна снимка като дете. В другата — червен кичур от косата на Селене. При затваряне нейният образ и косичката на майка й плътно се допираха и оставаха така слети.
Анаид си пое дъх, намерила най-сетне търсеното удовлетворение, и си окачи медальона на врата, до кожената торбичка, в която държеше атамето си и пръчицата, точно до сърцето.
Погледна си часовника. Не можеше да чака нощта. Трябваше да се свърже с духовете, преди да е станало прекалено късно.
Стаята й тънеше в непрогледна тъмнина, но тя им нареди да се покажат, извика им, призова ги, като им се молеше да се явят. Всичко беше напразно до момента, в който най-накрая получи отговор от хриплив глас, който се долавяше слабо. Рицарят и дамата се извиняваха, че не могат да се явят пред нея. Кристине Олав ги беше проклела, обричайки ги да останат безлики. Анаид, ядосана, развали черната й магия.
— Аз, Анаид Цинулис, ви заповядвам да си възвърнете лицата и говора и отново да сте такива в света на духовете, където сте обречени да изтърпите наказанието заради греховете си — мълвеше тя и махаше с брезовата си пръчица.
Смаяни и невярващи, дамата и рицарят се явиха пред нея. Изненадата им бе искрена: