— Ако я срещне графинята, ще разбере тя коя е графинята.
— Виж, Селене познава графинята.
— Спи ли графинята?
— Леле! Ами ако момичето събуди графинята!…
Анаид напълно се отчая. Не можеше да стои и да слуша шеговитите подигравки на таласъмчетата. Затова взе решение и тръгна напред. Ако се намираше, както предполагаше, в свят, успореден на реалния, трябваше да се върне у дома. Пое по стария път. Духчето заложник продължаваше да беснее и да рита, но Анаид също беше сърдита и изобщо не му обръщаше внимание.
Едва след като бе вървяла дълго, си даде сметка, че е сбъркала посоката. Пътеката неочаквано свърши и тя се озова пред непристъпна стръмна стена. Там, където бе предполагала, че ще открие първите признаци на цивилизацията, всъщност се оказа краят на мътния свят.
— Добре — рече си тя. — Ще се върна отново на горската поляна и ще тръгна към езерото.
Направи кръгом и пое по обратния път, но съвсем се обърка и се почувства безнадеждно изгубена. Анаид, която познаваше гората като дланта на ръката си, откри, че течението на реката се обръща накъдето му скимне, без да следва никаква закономерност. Проумя го, когато мина за трети път през едно и също място. Положението беше отчайващо. Движеше се в кръг, понеже, макар и да вървеше по права линия, реката също се местеше и непрекъснато пресичаше пътя й.
Тогава разбра разликата с реалния свят. Тук всичко беше непредвидимо. Дори небе нямаше. Вместо небосвод имаше само надвиснало сивкаво петно. Без звезди, без луна, без слънце. Без небесни тела.
Никога няма да открие Селене.
Никога няма да успее да се върне в своя свят.
Седна върху камък и горко се разплака. Всички сълзи, които бе преглъщала и задържала в себе си, рукнаха из един път, шурнаха като фонтан, потекоха по бузите й и се изляха на земята, просмукаха я цялата. В отчаянието си отвори стиснатия си юмрук и пусна таласъмчето да избяга на свобода. То обаче не помръдна. Остана загледано, все още нацупено, с тъжно личице на самотно същество, забило поглед в мястото, където падаха солените сълзи на Анаид и където се бе появила някаква риба без люспи, погребана от незнайни времена, която се мяташе на мократа земя.
— О, да! Точно така. Чудесно! Плачи още, не спирай. Каква прелест. Нямаш представа каква благодат са за мен солените ти сълзи! Време беше. Откакто морето се отдръпна, очаквам този миг.
Това ядоса таласъмчето:
— Прибирай се обратно в земята, гнусна гадино.
— Да, ама не искам.
Тогава таласъмчето се закани на Анаид:
— Стига си плакала, умнице.
На Анаид й беше все едно, вече нищо не я вълнуваше, така че продължи да плаче.
— Добре, така да бъде. Ще те заведа при Селене — процеди през зъби духчето.
Анаид спря на мига.
— Наистина ли?
Странната риба запротестира:
— И ти му вярваш? Селене е мъртва. Никога няма да я намериш.
Анаид усети, че пак я напъва на рев, но се сети, че чудноватата риба злобарка много си пада по сълзите, затова предпочете да я подразни:
— Лъжеш. Да тръгваме.
И отново взе в шепа таласъмчето, което се изплези на рибата:
— Нъцки! Пукни се от яд!
Анаид се чувстваше много по-добре. Плачът й беше помогнал да се успокои, но все пак нямаше никаква вяра на духчето.
— Накъде?
— Към езерото, но аз на твое място не бих отишъл.
— Защо?
— Да не ревнеш пак?
— Казвай!
— Селене иска да те няма.
— Не ти вярвам! — изкрещя тя на таласъмчето и все едно не го беше чула, се заоглежда, мъчейки се да се ориентира.
Север? Юг? Изток? Накъде?
— Мяуууу!
Анаид замръзна. Беше й се сторило…
— Мяууу!
Нямаше никакво съмнение, беше Аполо, малкият й Аполо, скъпото й котенце.
— Аполо, това съм аз, Анаид — викаше го тя, без да обръща внимание на подигравките, които предизвикваха думите й.
И тогава пред нея изневиделица изникна котенцето. Съвсем същото, каквото си беше, преди да падне в пропастта. Сякаш не беше минала и минута оттогава. Аполо дойде до нея и гальовно я близна. Анаид го гушна и се търкулна с него на земята. После, като попремина силното вълнение от срещата, Анаид замяука и го заразпитва за Селене. Аполо я подкани да го последва.