Най-после.
Анаид тръгна след него, но преди това погледна часовника си. Странна работа. Тук, в този особен свят, не можеше да прецени колко време бе изминало. Часовникът й показваше дванайсет часа през нощта, но… Пет часа ли бяха минали, откакто беше изчезнала от горската поляна? Не й се спеше, не чувстваше нито глад, нито жажда, не усещаше никаква умора. Този свят определено е изключително странен. Веднага щом намери Селене, ще се махне оттук. Първият слънчев лъч ще изгрее рано сутринта, около седем часа. Трябва да е на горската поляна навреме, точно на минутата.
Аполо, малкият Аполо, игриво подскачаше пред нея, докато в един момент се спря там, където реката извиваше, стреснат от камъче, което се търкулна в краката му. Някакъв превзет женски глас се опита да го примами:
— Хайде, Аполо, вземи камъчето и ми го донеси.
Друг глас я поправи:
— Това да не ти е куче, коте е.
— Тук кучета няма. Бих предпочела куче, но и Аполо може да ми да свърши работа, като го захапе със зъби и ми го донесе. Нали така, Аполо? Нали миличко?
На Анаид гласовете й се сториха разумни, направи няколко крачки и съзря някакви дългокоси млади жени, който се къпеха в реката.
— Анаид!
— Здравей, Анаид.
— Селене ли търсиш?
— Селене знае ли, че си дошла? Очаква ли те?
Анаид беше смаяна. Как бяха научили името й тези хубави девойки?
— Откъде знаете толкова неща? — попита ги.
— Чухме гласовете в гората.
— Ние всичко чуваме и винаги знаем какво става.
— Говореха за теб и за Селене.
— Познаваш ли Селене?
Анаид се чудеше на коя първо да отговори. Самодивите си шушукаха.
— Не знае — рече едната.
— Тя приятелка ли ти е или неприятелка? — попита по детски наивно другата.
Най-накрая Анаид отговори:
— Тя ми е майка.
Тишина и смях. Самодивите си бъбреха, сякаш Анаид не съществуваше.
— Казвах ти.
— Стара е.
— А се мисли за красавица.
Внезапно едната самодива отметна глава с прелъстителна усмивка.
— Погледни ме, Анаид. Красива ли съм?
Другата разлюля дългите си коси и на свой ред се помъчи да впечатли Анаид:
— Кожата й е повехнала, не й обръщай внимание, мен гледай.
Анаид поглеждаше ту едната, ту другата. Бяха млади, стройни, с ефирни прозрачни рокли и дълги коси, в които бяха вплели цветя.
— И двете сте много хубави.
— По-хубави от Селене?
— Различни сте, тя не е като вас…
— Казвах ти аз, не е самодива. А ти? Ти самодива ли си?
— Аз съм магьосница.
Двете млъкнаха, стреснати, погледнаха я с ужас в очите и мигом се гмурнаха във водата на реката.
— Чакайте. Аз съм Омар. Не съм Одиш, няма да ви сторя нищо лошо.
Но от самодивите вече нямаше и следа.
Анаид продължи пътя си, следвайки Аполо, като се изкачваше бавно нагоре, по течението на реката, докато накрая пред очите им се ширнаха езерото и ледената долина.
Аполо измяука, за да сподели с нея възторга си от гледката на красивия пейзаж на езерото, заобиколено от високи планински върхове. Въпреки вечерния здрач, който навяваше тъга, Анаид почувства как сърцето й прелива от радост. Това беше нейното езеро.
В същия този момент, в света без време и без контрасти, друга посетителка предизвика голямо оживление сред зелените горски човечета.
— И ти ли търсиш Селене?
— Ти умна ли си?
— Толкова умна, колкото Анаид?
— Ти не пристигна със слънчевия лъч.
— Как стигна дотук?
Един глас, сух и рязък, ги накара да млъкнат:
— Млъкнете! Тя е моя гостенка. Казва се Криселда и лично аз я доведох дотук. Не искам да чувам повече нито дума… Ясно ли е?
На човечетата им беше ясно и млъкнаха. Страхува се от нея и й се подчиняваха безпрекословно. Беше Салма.
Криселда се озърна предпазливо и погледна часовника си.
— Е, добре. Къде е Селене?
Салма махна неопределено с ръка:
— Мрачният свят е непредсказуем. Все ще се появи.
— Не можем да чакаме. Селене е опасна, а детето тръгна да я търси.
— Искаш да изпреварим малката ли? Добре се справя, уверявам те. Виж ми ръката.
Криселда хвърли бегъл поглед на ръката на Салма, но продължи упорито да държи на своето: