— Когато ти се роди, с баба ти се преместихме да живеем в Пиренеите, където никой не ни познаваше. Деметер съзнателно пусна слуха, че се крия и още от дете ми е боядисвала косата, но вече е безсмислено, защото Одишките са ме открили.
Анаид въздъхна, а после пое дълбоко и напълни дробовете си с кристалночистия и свеж утринен въздух; жадно попи есенните багри в цялото им богатство и многообразие на нюансите, полюбува се на охрата, на жълтеникавите и бакърените оттенъци, наслади се на наситените цветове — червено, оранжево и виолетово. Колко красив беше нейният свят! Какво прекрасно чувство бе гладът! И колко изумително блажена бе премалата!
— Горката леля Криселда!
— Аз оцелях. Човек може да преживее небитието.
— Да, но ти си по-силна.
Селене се вгледа внимателно в нея, в пълно изумление.
— Наистина ли мислиш така?
Анаид убедено потвърди:
— Леля Криселда е истински кошмар, и идея си няма за…
Селене избухна в искрен смях.
— Не ти ли каза?
— Какво да ми каже?
— Тя беше приемницата на Деметер. Тя съхрани единството на племената. Тя бдеше над теб, тя те закриляше.
Анаид се изненада.
— А изглеждаше като че…
— Нямай вяра на привидното. Жените Омар никога не са това, което изглеждат външно.
— Нито пък Одишките — промълви Анаид, като си мислеше за госпожа Олав.
Внезапно Селене скочи и хукна да бяга.
— Едно, две, три! Който е последен, ще приготви закуската!
— Чакай! — извика Анаид. — Трябва да ми обясниш за Макс!
Големите магазини преливаха от стоки. Анаид никога не се бе чувствала толкова щастлива, колкото този следобед, тръгнала да пазарува заедно със Селене. Двете бяха решили да изкупят всичко, което можеше да се намери по щандовете за модерни дрехи.
— Наистина ли мога да си купя този пуловер? Откъде имаме толкова пари?
Селене дискретно се огледа на всички страни.
— Това е публична тайна. Нали бях Одиш, това ми е за отплата.
— Да, но ако похарчим всичко наведнъж, отново ще сме бедни.
— Аз съм по природа прахосница, Анаид, затова ми беше толкова лесно да ги заблудя и да ги накарам да повярват, че съм се поддала на изкушението. Обожавам пръстените с диаманти, хайвера и шампанското.
— Не те ли беше страх?
— И то много.
— Кога се почувства най-зле?
— Когато карах Салма да си мисли, че пия кръвта на едно бебе.
— Какъв ужас!
— Макар, трябва да призная, че целият този кошмар бе до известна степен възнаграден. Никога няма да гладуваме, уверявам те!
Излязоха от магазините толкова натоварени, че едва влачеха торбите, и вече на самия изход се сблъскаха с Марион. Анаид беше тази, която я позна.
— Марион!
В началото Марион не съобрази.
— Анаид?
Анаид я целуна непринудено, все едно бяха стари приятелки.
— Благодаря ти за дрехите, които ми даде назаем. Страхотно ми стояха.
Марион беше много смутена.
— За нищо, аз… Наистина ли заминаваш?
— Ами да. Отиваме далеч.
— Къде?
— На север — неясно отвърна Анаид.
— Не, на юг — поправи я Селене.
Анаид сви рамене.
— Още не сме решили.
Селене се засмя и посочи дрехите.
— Купихме от всичко, за всеки случай.
— Я виж ти, колко забавно — рече Марион слисана.
Анаид я успокои:
— Да, това да. Наистина много се забавляваме.
Марион проточи срещата с неочаквано предложение:
— Искаш ли да излезеш с нас тази събота?
Анаид и за секунда не се замисли:
— Бих искала, но вече имам уговорка. При всички случаи, преди да тръгнем, ще вдигна голям купон.
— Купон ли? — изненада се Марион.
— Да, тържество за рожден ден. Това ще бъде моят празник. Чувствай се поканена.
— О, благодаря ти, аз… Жалко, че няма да бъдеш тук за моя…
— Не се безпокой, на моя купон ще дойдат всички и ще те запозная с най-добрата си приятелка. Казва се Клодия.
— Клодия? Уау! Звучи страхотно!
— А тя самата е още по-страхотна! Така ловко може да клъцне вратлето на заек, че чак ти радва окото да я гледаш! Супер е!
Марион пребледня.