Не пипнах нищо, оставих всичко така, както го беше оставила тя, но сутринта изследвах педя по педя гората, макар да умирах от страх да не би да открия тялото на мама, поразена от гръм.
Намерих само една мъртва вълчица и внезапно почувствах, че Селене е жива. Нямам представа как и откъде, но го знаех.“
Глава трета
Селене
Селене, изпънала тяло на сламеното легло, дишаше бавно и премерено. Беше напълно неподвижна, като изпаднала в дълбока летаргия. Не правеше нищо излишно и съзнателно пестеше силите си, понеже цели три дни не бе поемала нито храна, нито вода.
Големи зеленикави мухи кръжаха над кофата с изпражнения, а после кацаха по челото или по бузите й, но Селене не ги пропъждаше и оставаше все така, без да помръдва, с притворени очи, с обезкървени устни, със забавен пулс и застинало лице. И ако тялото й беше тук, то душата й се рееше другаде, отлетяла някъде много надалеч от тази тясна дупка, пространство, заемащо не повече от пет квадратни метра, в което не проникваше нито лъч светлина. Абсолютният контрол, който бе наложила на тялото си, не й позволяваше да чувства глад, студ, жажда или отвращение. Бе притъпила дори обонянието си и не усещаше острата миризма на урина, която бе накарала стомахът й да се свие на топка в момента, когато пристигна.
Ако нищо не бе нарушило самотата и вглъбението й, Селене вероятно би останала така, чужда на всичко, което я заобикаляше, но щом долови шума от приближаващите се стъпки, престана да приспива сетивата си. Очите й отново ясно регистрираха просмуканите от влага стени, въшките и дървениците, които щъкаха и подскачаха навсякъде, хлебарките, пъплещи по тесните железните пръти на леглото й, и муцунките на плъховете, които потреперваха, надушващи уплахата й. Връщайки се към реалността, тя смръщи нос с погнуса — мигом усети съвсем ясно вонята на кръв, пот и страх, напоила стените и жълтеникавия сламеник, целия в мръсни сиво-кафеникави петна, който й служеше за постеля. Всичките й усилия да се сдържа и владее се стопиха, когато извърна взор към вратата, в очакване да се отвори и на прага й да се яви надеждата за един топъл, светъл и чист свят. Пленницата Селене се почувства на предела на силите си и се поддаде на слабостта да си позволи да я завладее мощното желание да избяга от затвора, каквото и да й струваше това.
Вратата се отвори, без да се налага използването на ключове, и Селене, като се овладя, се изправи в целия си ръст, приглади измачканата си лека нощница и вчеса с пръсти гъстите си червеникави коси, които падаха свободно върху голите й рамене, в старание да се приведе в добър вид и да си възвърне достойнството.
— Я гледай ти! — процеди през зъби посетителката, вперила очи в нея. — Та ти си била по-красива, отколкото си те представях.
Селене, със сурово лице и каменно изражение, подобно на маска, остана напълно равнодушна към любезните думи на своята тъмничарка.
— Проявяваш удивителна сила! Не помоли за вода и храна, не се оплака от студа, не изпъшка, не пророни сълза, нито се опита да се свържеш с някого.
Селене я изгледа надменно.
— Ти какво очакваше?
— Честно ли? Мислех, че ще използваш магическите си способности.
Селене се изсмя.
— Пазя ги за по-важни неща.
Посетителката застана лице в лице срещу пленницата си и впи очи в нея. Беше висока колкото Елена, може би малко по-млада и без съмнение също толкова красива, колкото екзотичната червенокоска, макар нейната красота да бе класическа, с овално лице, черни бадемовидни очи, катраненочерни коси и възбяла, почти прозрачна кожа. Кожата й бе толкова ослепителна, че Селене си позволи за кратко развлечението да проследи лъкатушещите линии на синкавите й вени, като тънки ручейчета, пулсиращи в ритъма на сърцето. Каскади от кръв, зажаднели за дъжд.