Селене храбро издържа погледа й. Очите на непознатата, два нажежени въглена, пронизваха като ками плътта й и раняваха мозъка й, но затворничката, макар загубила сили от глад и жажда, не се предаде.
Посетителката се отказа от играта, преди Селене да трепне или да даде признаци на слабост. Просто се умори.
— Притежаваш голяма сила. Ти си първата Омар, която издържа на погледа ми.
По лицето на Селене се изписа иронична усмивка.
— Ти си Салма, предполагам.
— Правилно предполагаш.
Селене си мереше всяка дума, премисляше я добре и я подправяше с точната доза жлъч.
— Началото на нашите взаимоотношения не е особено обещаващо. Ти ме излъга.
Салма се престори на изненадана:
— Осмеляваш се да ме наречеш лъжкиня?
Селене не се уплаши ни най-малко.
— Беше ми обещала да изчакаш до лятото.
Смехът на Салма прозвуча глухо, като ехо в пещера, повтаряно безброй пъти. Изморено и вехто.
— Какво значение имат два месеца в сравнение с вечността.
— Имат, и то голямо. Не стана, както го бях планирала. Всичко се разви толкова бързо, че не успях да залича следите от нашата връзка, не можах да си осигуря стабилно алиби, дори не уредих напускането на работа, да затворя къщата, да си покрия задълженията и да платя сметките…
— И какво от това? Никой не е незаменим. Като минат няколко месеца, ще те обявят за безследно изчезнала и всички ще те забравят, дори и твоят издател.
Селене възрази:
— Моите приятелки няма да се откажат, ще продължат да ме търсят, ще си имате проблеми с тях, бъдете сигурни в това. Ще навържат нещата и ще тръгнат по следите ми…
Салма размисли и си даде сметка, че Селене може би има право.
— Да не би да искаш да кажеш, че би предпочела да инсценираш собствената си смърт…
Селене кимна утвърдително:
— Нали се бяхме споразумели.
Салма сви рамене.
— Така нареди графинята. Водех нещата, както аз намеря за добре, до момента, в който графинята даде заповед. Именно тя реши да се изтегли датата напред.
Селене замълча, потънала в размисъл, но бързо се съвзе.
— Трябва да се върна и да уредя всичко необходимо. Още не е късно. Трябва да попреча изчезването ми да създаде излишни неприятности.
Салма обаче изглежда не възнамеряваше да го позволи.
— Няма да стане. Графинята иска да те види.
Селене потрепери. Беше слабо потреперване, което пропълзя по тила й и стигна чак до върха на студените й пръсти.
— Да не би да се е върнала?
— Не, не е.
— Тогава? — Селене зададе въпроса с боязън, досещайки се интуитивно за отговора.
— Ти трябва да отидеш при нея. Ще пътуваш с мен до мътния свят.
Селене пребледня и се вкопчи в желязната рамка на леглото, без да обръща внимание на хлебарката, която смачка с ръката си.
— До мътната земя?
— Страх ли те е? — попита я Салма с подигравателна нотка в гласа си.
Селене не се засрами, страховете й бяха основателни.
— Досега никоя Омар не се е връщала оттам.
Салма отново се изсмя глухо.
— Ти не си коя да е Омар.
Селене трескаво размишляваше. Не можеше да кара Салма да я чака, а графинята — още по-малко.
— Добре, ще дойда… но при едно условие. Първо трябва да се върна у дома и да залича следите си.
Салма се изсмя.
— Аз ще се погрижа.
— Ти ли? — възкликна ужасена Селене.
— Ще бъде забавно — прошепна лукаво Салма, внезапно заприличала на палаво момиченце. — Хубавичко ще ги заблудя.
— Не, Салма, ти не. Освен това вече минаха три дни.
— Няма значение.
Селене се разгневи:
— Казах ти да не се приближаваш до дома и до семейството ми или ще съжаляваш.
Неочаквано Салма млъкна и мълчанието й продължи прекалено дълго, за да не разтревожи Селене.
— Криеш ли нещо?
Селене отрече.
Салма направи физиономия на досада.
— Като прекараш още една седмица в тая дупка, ще си възвърнеш паметта.
Селене почувства, че я обзема отчаяние. Салма се обърна и понечи да си тръгне, без да й предложи поне глътка вода или нещо, с което да се завие. Нищичко. Селене знаеше, че веднъж зародила се, надеждата трудно се губи. И горещо се замоли: