— Почакай.
Салма се спря, готова да я изслуша.
— Има един мъж, Макс, който живее в града и ще ме очаква. Луд е по мен.
— А ти?
Селене прехапа устни. Бавеше се. Още я болеше от спомена за целувките му.
— Ще успея да го забравя.
— Някой друг?
— Едно момиче.
— Момиче?
— Осиновената ми дъщеря.
— Дъщеря?
Селене трескаво обмисляше думите си.
— Всъщност не е моя. Деметер ми я повери, да я отгледам. Беше повече нейна дъщеря, отколкото моя.
— Омар ли е?
— Не! Тя е смъртна, малко грозноватичка и непохватна, не особено умна, без да блести с никакви изключителни умения и способности…
— Важна ли е за теб?
Селене се замисли. Представи си меко легло, чаша с прясна вода, топла баня, уютна стая, сияен слънчев лъч. Погледна втренчено хитрата Салма. Не можеше да я заблуди.
— За нея аз съм нейната майка и…
— И?
— Обичам я — призна си и сведе глава.
Глава четвърта
Анаид осъзнава истината
Донесоха телеграмата в деня, в който пристигна леля Криселда. Беше адресирана до Анаид, но начинът на изразяване не бе характерен за Селене. Въпреки това съдържанието й дълбоко я нарани. Гласеше следното:
Анаид,
Не ме търси. Макс дойде да ме вземе с колата. Започваме нов живот, далеч от всичко. Не можем да бъдем тримата. Ще изпратя пари на Елена. Ще ме забравиш.
Селене
Анаид го препрочете безброй пъти, до втръсване. Значи беше истина. Макс съществуваше, беше човек от плът и кръв, любовник на майка й от града, някой, когото Селене предпочиташе пред нея. Прииска й се отново да набере телефона на Макс и да му остави съобщение на секретаря, да му изкрещи с пълен глас и да го помоли да й върне Селене, но нямаше смисъл. Селене го обичаше и в този момент вероятно двамата вече бяха далеч, много далеч оттук.
Леля Криселда, турила очилата си на носа, прочете телеграмата, невярваща на очите си, след което я засипа с въпроси за Макс, за майка й и за нейните безкрайни щуротии. Анаид обаче не отговаряше. Единственото, което искаше в момента, беше да остане насаме с мислите си и хубавичко да се наплаче.
След няколко часа Елена довтаса в къщата с плик с пари в ръката и заедно с банкнотите връчи на Криселда кратка бележка, написана на машина и подписана от Селене, в която тя молеше Елена да се погрижи за Анаид, с обещанието, че ще изпраща ежемесечно определена сума за издръжката й.
— Откъде е взела парите? — зачуди се Анаид на глас. — Всичките й спестовни книжки и кредитни карти бяха в дамската й чанта, лично проверих движенията по тях и установих, че не е теглила пари.
Изненадани, Елена и Криселда се втренчиха в Анаид.
— Нали каза, че нищо не е взела със себе си.
Анаид потвърди, че това бе видяла със собствените си очи в деня на бурята.
— Всичко си е тук — дрехите й, обувките, палтото, чантата.
Докато изричаше думите, смаяна установи, че на закачалката няма и следа от чантата на Селене, нито от палтото й.
— Но аз ги видях! Бяха тук, на закачалката! — упорстваше тя.
Елена и Криселда се спогледаха съучастнически.
— А за обувките? За тях какво казваше?
— Елате да видите. Всичко си е тук, недокоснато, дори куфарът…
При все това, когато се качиха по стълбите и отвориха гардероба на Селене, Анаид пребледня. Беше полупразен. От обувките й бяха останали само чифт стари прокъсани боти и мокасини с изтъркани подметки. Мястото, където си държеше куфара, сега бе празно, а от нощното шкафче бяха изчезнали книгата, която четеше преди заспиване, слънчевите й очила и фибите й за коса. Анаид предпазливо се запъти към банята. Не беше за вярване — и четката за зъби я нямаше! И шампоанът, и ръкавицата с естествени влакна от агаве, с която търкаше тялото си всяка сутрин.
Това обаче не беше нито най-изненадващото, нито най-любопитното от всичко, което се случи тази вечер. Когато Анаид пусна компютъра, за да покаже на Криселда и Елена съобщенията от електронната поща на майка си и да им докаже, че не се беше сбогувала с никого и дори не бе предупредила издателя си за заминаването, остана неприятно изненадана да установи, че и файловете в паметта не бяха същите като онзи ден. Имаше нови, различни имейли, с дата отпреди деня на изчезването й, в които Селене известяваше издателството за заминаването си, отменяше насрочени срещи и поети ангажименти и отказваше да участва и присъства на конференция, на конгрес за комиксите и на откриването на изложбена зала. Анаид ги сравни с разпечатката на имейлите, която бе направила лично преди три вечери. Бяха коренно различни. Нямаше и следа от писмата, разменени между майка й и запалената почитателка, която я бе засипала с похвали. Неизвестната, която се подписваше с инициала „С“.