Понечи да сподели с Елена и с Криселда, но забеляза, че изобщо не й обръщат внимание, а когато Криселда се оплака, че последните телефонни обаждания са изтрити от паметта на апарата, Анаид, засегната, че я пренебрегват, реши да си мълчи.
Беше повече от очевидно, че след изчезването на Селене някой беше идвал да заличи следите.
За първи път я побиха тръпки.
Как бяха влезли в къщата?
Как знаеха за личните й вещи, кои са и къде ги държи?
Как бяха успели да изтрият паметта на телефонния секретар?
Как бяха написали имейли с предишна дата?
Имаше само едно-единствено възможно обяснение. Беше го сторила лично Селене.
После се почувства зле, много зле и си легна, цялата трепереща.
Анаид нямаше температура и въпреки това се чувстваше много по-зле, отколкото когато бе прекарала пневмония и я бяха вкарали в болница заради конвулсиите. Цялото тяло я болеше, от корена на косите до ноктите на краката. Всичките й кости скърцаха, вътрешностите й се бунтуваха, усещаше силни бодежи в сухожилията, като от остър нож, мускулите й бяха изтръпнали, като обстрелвани с хиляди стрелички, беше отекла и кожата й се бе изпънала неимоверно, все едно всеки миг щеше да се пръсне по шевовете. Беше й невъзможно да затвори очи, да седи, да чете или… просто да се отдаде на размисъл.
Вече две седмици чувстваше, че гасне, и не ходеше на училище, макар и това последното да не беше от значение. Лекарят й беше казал да си почива и да не се тревожи за учението, а за причина на състоянието й бе изтъкнал една-единствена: разстроена е от случилото се с майка й. Анаид изпитваше срам. Всички предъвкваха историята с изчезването на Селене, говореха само как е избягала с някакъв мъж на име Макс и ако в началото Анаид упорито не вярваше, че майка й е способна на подобно предателство, то сега постепенно преосмисляше нещата. Осъзна, че бягството й вероятно е било извършено в момент на заслепение или в пристъп на умопомрачение, което впрочем бе напълно в неин стил, и отчете, че впоследствие се е върнала през нощта, за да си вземе нещата, да напише нови имейли, да изтрие телефонните си обаждания и да изпрати телеграмата и парите за нея. Бе уредила всички дългове и висящи въпроси, и то без да се осмели да застане открито пред нея, лице в лице. Отбягва я, за да не я погледне в очите. И за тази нейна страхливост, и за нейните лъжи й се искаше, би предпочела да я мрази, да я възненавиди дотолкова, че да я изтръгне от живота си, да я изреже като възпален апендикс. Би искала да е тук, пред нея, за да я осъди за егоизма й, за пълната липса на чувство за отговорност, за която и Деметер я бе упреквала. Същевременно знаеше, че се нуждае от нея. Била тя егоистка, амбициозна, безотговорна или смахната…
През тези дни на принудителна почивка най-много я безпокоеше главата й или по-точно онова, което имаше вътре в нея, понеже вместо мозък, изглежда, там се беше настанил рояк пчели или й бяха инсталирали цяла дъскорезница. Бръмченето беше непоносимо. Беше постоянно, ала на моменти и на някои определени места ставаше остро, пронизително. Един ден, следобеда, се опита да намери спокойствие в своето тайно скривалище, но не успя да прекоси дъбовата гора, понеже още преди да стигне до пещерата, се видя заставена да се обърне и да хукне по обратния път. Беше истинско мъчение. Всевъзможните звуци и шумове в гората се смесиха с бученето в главата й и така непоносимо писнаха в ушите й, че щеше да се побърка.
Селене й липсваше. Анаид страдаше постоянно за нея, но в моментите, когато се чувстваше най-зле, й беше мъчно за Карен. Искаше й се Карен, нейната лекарка и близка приятелка на майка й, да се върне от Танзания, да я сложи да легне върху кушетката, ухаеща на захар „Канди“, да я погъделичка със слушалката си и да я излекува. От малка вярваше, че стетоскопът на Карен притежава магически способности и само с едно леко докосване на гърдите или гърба изцеляваше бронхите или настиналите й бели дробове.