Опита се да отгатне как би разсъждавала Карен, помъчи се мислено да я запита какво да направи и отговорът дойде под формата на шепот, който долови в една безсънна нощ: Анаид, миличка, не се бори срещу болката и срещу шумовете. Това е твоето тяло, това си ти, те са част от теб, не ги пропъждай, почувствай болката, дишай дълбоко, вслушай се в звуците, които са вътре в теб, приеми ги, направи ги част от себе си.
Коприненонежен и мек, гласът на Карен й подейства като силно внушение и вълшебно успокоение. Донесе облекчение на тялото й, отпусна напрежението и смекчи силата на бученето в главата й, особено след падането на нощта.
Ставаше обаче така, както в периодите на треска, че на разсъмване, след като бе успяла малко да подремне, се събуждаше с отворени очи и лумкащо сърце, с чувството, че стените в стаята й говорят, че иззад пердетата на прозорците изниква стройната фигура на дама с ефирна туника и на турския й килим лежи някакъв воин, нагласен по стар древен обичай с шлем и с рицарска броня.
Такива бяха халюцинациите й. Всяка нощ те придобиваха форма и всяка нощ неизменно се явяваха на едно и също място. Рицарят и дамата бяха нахални и любопитни. Оглеждаха я безсрамно и имаха вид, сякаш всеки момент щяха да й заговорят. И това може би беше най-забавното от всичко, което й се случваше.
Междувременно леля Криселда, очарователен човек по душа, не ставаше за нищо друго, освен да й създава проблеми и да вдига много шум за нищо. Анаид се опита да й обясни симптомите на странното си заболяване, но след визитацията на лекаря, който не постави никаква ясна диагноза, нито й предписа конкретно лекарство, леля й изпадна в паника, оплете се като пате в кълчища и като се заоправдава, че нищо не разбира от деца, й даде да пие отвратителна течност, от която тутакси й се догади и направо си изповръща червата. По цял ден говореше по телефона или ровеше из библиотеката и в стаята на Селене. Напоследък много я тревожеше затрудненото финансово положение, в което бяха изпаднали. Леля Криселда беше открила, че след смъртта на Деметер Селене бе ипотекирала къщата и бе прахосала всичко, пръскайки пари с пълни шепи. Беше си сменила колата, беше купила нови мебели, беше предприела пътувания и се бе наслаждавала на живота, позволявайки си безброй капризи. Към сегашния момент дълговете и неплатените фактури се бяха натрупали толкова много, че заплашваха да ги задушат, и леля Криселда не знаеше откъде да намери необходимите суми. Мелендрес, издателят на майка й, се оказа голям гадняр. Отказа да им даде и стотинка аванс, ако Селене лично не подпише фактурите.
На своите четиринайсет години обаче Анаид изобщо не се вълнуваше от подобни неща. Освен това нямаше никакво доверие на леля си Криселда. С изключение на чудотворните й ръце, който й действаха като балсам и като по някакво вълшебство заличаваха грижите й, тя за нищо на света не би се обърнала към нея за практическото разрешаване на конкретни проблеми. Никога не би я помолила да й приготви омлет (развали го, като му сипа оцет) или филе (сервира й го сурово), нито пък би поискала да й изпере пуловер (беше му съсипала цвета с белина).
Това, което Анаид така и не успяваше да проумее, бе по каква незнайна логика битуваше схващането, че за едно дете трябва да се грижи възрастен, като в нейния случай беше тъкмо обратното. С цялото си нахалство леля Криселда се тъпчеше здравата и лакомо омиташе всичко, което успееше да спастри за обяд или вечеря. За щастие, Криселда не беше капризна. Беше й все едно дали ще яде спагети карбонара, спагети с доматен сос или каквито и да е спагети. Все пак, благодарна за пълната й липса на вкусови предпочитания, в Анаид се затвърди убеждението, че леля й Криселда е възрастен човек от много странна порода и че жените от нейната фамилия изобщо не си приличаха една на друга, но взети заедно — всяка със своята специфика, — можеха да образуват зоологическа градина.
Дали беше от преяждане със спагети, от почивката или от нерви, но петнайсетина дни след изчезването на Селене (и точно тринайсет от пристигането на леля Криселда) Анаид си даде сметка, че всъщност дрехите вече не й стават. Не можеше да си затвори догоре ципа на панталона, не се закопчаваха копчетата на блузите й и с изумление констатира, че има нужда от сутиен. Анаид, невярваща на очите си, установи, че за първи път в нейния живот гърдите й нарастваха. А Селене не беше тук, за да го отпразнуват!
Нямаше желание да го сподели с леля си Криселда. Беше прекалено нетактична, а и нищо не разбираше от подрастващи момичета. Щеше да разтръби наляво и надясно, че племенницата й има нужда от сутиен, или щеше да заяви, че няма мнение по въпроса. Затова реши да излезе сама по здрач, когато, поне за няколко часа, ушите й не пищяха толкова непоносимо и главата й преставаше да пуши. Взе пари от плика в чекмеджето на шкафа, излезе от къщи и се запъти към магазина за галантерия, като се молеше Едуардо да не е там. Ако трябваше да я обслужи Едуардо, щеше да умре от срам, щеше да потъне в земята пред тезгяха. С Едуардо свиреха в градския оркестър: тя на акордеон, той — на тромбон. Седяха един до друг, но той изобщо не я поглеждаше, не знаеше дори, че съществува, докато, тъкмо напротив, на Анаид очите й бяха все в него, току извиваше глава наляво и се любуваше на мургавото му лице, на капчиците пот, изпъстрили челото му, и на вената, която изпъкваше и пулсираше, докато надуваше тромбона. Едуардо беше по-голям от нея, правеше мускули в гимнастическия салон, имаше си гадже и беше страхотен пич или поне така се изразяваха приятелките й, които се пръскаха от завист, че тя свири до него.