По-скоро щеше да пукне на място, отколкото да понесе Едуардо да й продаде сутиен.
Но Едуардо беше там.
Анаид ясно го видя през витрината и невероятно се притесни. Готова да се откаже от намерението си, се обърна, решена тутакси да се изпари. Беше толкова отнесена и объркана от неудобното положение, че се блъсна в някаква жена и падна на земята.
— О, извинете — рече и се почувства много глупаво не само защото е паднала, а и понеже отгоре на всичко се извинява.
— Не, вие извинявайте, вината е моя — отвърна жената с лек чуждестранен акцент.
После, като се разпознаха, и двете онемяха от изумление.
— Изглежда, такава ни е съдбата, да се сблъскваме… — възкликна красивата чужденка, същата, която караше синия „Ленд Роувър“ онази сутрин, когато Селене изчезна, и която я беше блъснала, без да иска, в началото на моста.
Прихнаха да се смеят.
— Оправи ли се от падането? По-добре ли си?
— Да, напълно. Много благодаря.
— Този път няма да ми се измъкнеш. Дължа ти компенсация за онова неприятно произшествие. Ще хапнеш ли един кроасан с течен шоколад и сметана?
Анаид се поколеба. Откъде знаеше, че обожава шоколад със сметана? Със Селене отбелязваха всяко радостно събитие в сладкарницата, с нейни приятелки или двете сами, а сега от две седмици не беше хапвала шоколад. Лигите й потекоха. Всъщност купуването (или некупуването) на първия й сутиен не беше ли повече от важен повод за отпразнуване. Сигурно Селене би я поканила да се почерпят.
— Знам едно кафене съвсем наблизо оттук — кимна тя.
Красивата чужденка й се усмихна и й предложи ръката си с изискан и непринуден жест. Анаид със същата непринуденост я хвана под ръка и я поведе през тесните улички, като с любопитство току я поглеждаше.
Беше с възбяла кожа, пепеляворуси коси, сини очи — с наситеносиния цвят на морските дълбини, и с очарователна усмивка. Беше пленително красива, без съмнение чужденка, но от акцента й не можеше да се разбере откъде е. По това време на годината, в началото на пролетта и след приключването на ски сезона, започваха да прииждат чужденците. Настаняваха се в хотела и по къмпингите. Някои практикуваха рафтинг и се спускаха със сал по бързеите на реката, използвайки, че снегът е започнал да се топи. Други, при благоприятно време, се втурваха да се катерят по планините и изпъстряха долините и хълмовете с ярките цветове на анораците си, но не стигаха до върховете — запазена територия на алпинистите, най-хвъркатите и най-дръзките, които пристигаха през лятото, когато снегът от процепите на скалите вече се е стопил. Имаше и такива, които просто се разхождаха из долините и ходеха до езерата, като се наслаждаваха на възхитителната природа и пълнеха дробовете си със здравословния планински въздух. Изтънчената чужденка изглежда беше от последните.
— Майка ти очаква ли те?
Анаид усети топка да засяда на гърлото й. Не, майка й не я чакаше. Нямаше майка, нямаше баба, само една почти безполезна леля, която за нищо не ставаше.
— Онзиден не се представих. Казвам се Кристине Олав.
— Аз съм Анаид.
— Да, спомням си. Много хубаво име, Анаид, не се забравя. Можеш да се гордееш с него. Знаеш ли, че си много хубава?
Не беше вярно. Анаид беше наясно, че не е истина, но когато госпожа Олав го каза с толкова искреност в гласа, повярва, че е така, и се почувства красива, удивителна и най-вече обичана.
Затова и въпреки обещанието, което бе дала на Селене, се отпусна и заговори на госпожа Олав за скорошното изчезване на майка си, за внезапното си заболяване, а също (и защо не?) за пристигането на лелята и за злополучния опит да си купи сутиен. Разказа й всичко, по простата причина че имаше нужда някой да я гледа с възхищение, да я слуша внимателно и постоянно да й се усмихва. Госпожа Олав не беше толкова приказлива. Спомена й единствено, че е отседнала в хотела само за няколко дни и просто минава оттук, но би искала да отиде да види езерата. И тогава лицето й светна, озарено от внезапно хрумване.