— Не се тревожа за Анаид. Не се боя за безопасността й, понеже няма никакво желание да излиза от къщи. Много е предпазлива.
Елена се видя принудена да осветли Криселда. Очевидно нищичко не знаеше за Анаид.
— Тя е много умна.
— Да, вече го забелязах.
— Изчете всички тийнейджърски книги още преди две години. Селене й ги носеше от големия град.
— Да, чете много.
— Говори и пише отлично на пет езика.
— Аха.
— Свири на всички възможни инструменти.
Криселда вече изчерпваше аргументите си:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че не разбирам и никога няма да проумея защо Селене не я посвети на съответната възраст.
Елена се втренчи многозначително в Криселда, която лека-полека започваше да загрява, и затаи дъх, когато тя се облегна на черпака и той се олюля. Елена извика прекалено късно:
— Внимавай!
Криселда стисна здраво лъжицата, но без да иска, залитна, хвана се за пердето на прозореца и увисна на него. Пердето се свлече надолу, а черпакът падна с гръм и трясък на пода. Пръсна се на хиляди парчета, разсипвайки късчета пилешко месо, сланина, целина, моркови, лук и картофи из цялата кухня.
Елена пое дълбоко въздух веднъж, после втори път… Малкият немирник се бунтуваше в корема й. Как ли ще издържи още двата месеца до раждането с футболистчето, което я атакуваше отвътре, и с Криселда, която й усложняваше живота отвън. След трясъка от падането кухнята се изпълни с деца, които заприиждаха отвсякъде, мислейки, че е избухнала бомба.
— Къде е бомбата?
— Какво стана?
— Какво ще ядем?
— Вън! Измитайте се всички оттук! — кресна Елена, готова да ревне от яд.
За разлика от нея Криселда се беше отнесла нанякъде, чужда на всичко и на всички наоколо. Погълната изцяло от мисълта за бедата, приличаше на слепец и рееше невиждащ поглед. Малко по малко започваше да навързва нещата.
— Искаш да кажеш, че Селене е имала сериозно основание, някаква неизвестна за нас причина, за да не посвети Анаид? И каква е тя? Да не би да не е Омар? Да не би да е обикновена смъртна?
Елена, наведена да събере разпиляното по пода, се усмихна през сълзи. Поне едно нещо беше свършила като хората през този злополучен ден. Завеяната Криселда най-сетне беше проумяла, че Селене е крила много повече неща, отколкото са предполагали, и Анаид е едно от тях.
Глава пета
Кланът на вълчицата
Анаид се събуди стресната и отвори очи. Беше чула вълчи вой, бе сигурна. Повече не можеше да спи. Нещо я накара да стане — някакво вътрешно безпокойство или може би светлината — необичайно силна за това време на денонощието.
Наистина, когато широко отвори прозореца, видя луната, пълна и величествена, увенчала планинските върхове. Отдаде се с наслада на гледката, облегната на рамката на прозореца. Беше някак задушно. Анаид се отпусна и се остави на ласките на лунните лъчи. При все това небето, оцъклено и без нито едно облаче, не правеше чест на тази ранна пролетна нощ. Беше мътно. Откакто Селене изчезна, светлината не бе тъй силна и ярка през деня и загуби всякакви цветови оттенъци през нощта. Без нея земният купол изглеждаше мръсен.
„Да се погреем на луната. Искаш ли?“ — подканяше я Селене в някоя лятна нощ и двете се изтягаха една до друга на тревата и се унасяха в приспивната люлка на гаснещата светлина, съучастнически усмихнати, докато от далечината до тях долитаха първите протяжни звуци на вълците. Те виеха към луната, тяхната приятелка, и общуваха помежду си. А двете танцуваха в ритъма на жалната им песен. Вой на любов и на страст, на скръб и меланхолия.
Тази нощ всичко й напомняше за Селене. Къде ли е тя сега? Защо не й се обажда? Толкова тъгуваше по нея, толкова много.
Отново прозвуча вой, настойчив и проточен. Като го слушаше, Анаид почувства как кожата на тила й настръхва. Само след миг, някак съвсем естествено, от дъното на гърлото й се надигна цялата й горест. Тя зави и изплака мъката си, сподели я с приятелите си вълците, с приятелите на Селене. После секна и застина неподвижна, запуши си устата със спонтанно движение на ръката, стъписана и смаяна от стореното, като човек, който току-що неволно е направил беля. Тя обаче нямаше време да му мисли много-много. Вълчицата майка й отвърна и Анаид с още по-голямо изумление разбра смисъла на посланието й: „Те я отвлякоха. Те ти я отнеха, те я държат. Те са всемогъщи, но уязвими.“