Анаид се дръпна от прозореца с разтреперани колене. Беше невероятно, беше пълен абсурд: бе надала вой и бе разбрала отговора на вълчицата. Всъщност откъде знаеше, че е вълчица. Знаеше го, и толкоз. Не, не, беше невъзможно и безсмислено. Вълци и хора не си общуват. Не можеха да се разбират, но тя я беше разбрала, макар и съобщението й да бе толкова кодирано и загадъчно. Кои са те? Кои са тези, които бяха отвлекли майка й? Не е ли избягала с Макс?
Огледа уплашено ръцете си, за да се увери, че не се покриват с козина, и крадешком се погледна в огледалото. Не, не се превръщаше в малка вълчица. Всичко беше толкова странно… Ама че е глупава, беше просто халюцинация, но въпреки това трябваше да го проумее, имаше нужда да го сподели с някого, който да й обясни какво става и да я успокои, че не губи разсъдък, някой близък, като Селене. Без да се поколебае, тръгна към стаята на леля си Криселда.
Леглото беше недокоснато, в стаята нямаше никого, а прозорецът бе отворен. Анаид остана поразена. Часовникът показваше два часа след полунощ, в къщата нямаше и помен от леля Криселда. Къде ли се е дянала? Дали не е изчезнала и тя като Селене? Или я е ударил гръм като Деметер? Това, последното, е много малко вероятно, понеже небето беше обсипано с мътни звезди, а сред тях, над дефилето, се люшкаше бледата луна.
Изпълнена с тревога, внимателно огледа стаята на леля Криселда, търсеше следа, нещо, което да й подскаже какво е станало. На масичката, до някаква книга, имаше отворено бурканче за крем. Привлече я миризмата. Замириса й на Селене, беше същият крем, който тя използваше. Гребна малко с пръст, подуши уханието на ванилия, примесено с привкус на жасмин, който й напомняше за Селене, и без много-много да му мисли, си намаза челото и ръцете, както я беше виждала да прави вечерно време. Вдъхна аромата веднъж, после втори път и почувства как малко по малко я завладява странно приятно усещане.
Леко гъделичкане започна да се изкачва от краката нагоре по тялото й, усети, че й прималява, крайниците й увиснаха уморени, безсилни и инертни, като безжизнени. Тя се отпусна на леглото на леля си Криселда, като в зашеметеното си състояние непохватно повлече след себе си и книгата, която падна от масичката, разтворена наслуки, а може би не беше случайно, понеже страницата бе прегъната и книгата се отваряше винаги на нея.
Лунен лъч освети страницата и подкани момичето да я прочете. И Анаид, в плен на поредица от съдбовни случайности, които се подреждаха по пътя й, сочейки посоката, която трябваше да поеме, се зачете някак неволно и неуместно. Беше на непознат език, а тя произнасяше на глас, изненадана от самата себе си, тихо и точно написаните думи. Не знаеше значението им, но проумя смисъла им.
Колкото повече четеше, толкова повече в нея се затвърждаваше убеждението, че беше произнасяла тези думи и преди, че беше ги изричала не сама, а заедно с други хора, и отлично познаваше ритмичната им последователност и звученето на всяка от тях.
Усети как силна топлина облива тялото й, кара кръвта да потече по всички артерии и съживява изтръпналите й крайници. Потокът от кръв пулсираше във всяка пора от кожата й и тя се чувстваше изпълнена със сили, преливаща от живот. Плътна пелена замъгли очите й и я приспа, като, преди да изпадне в дълбок унес, усети как тялото й, леко и ефирно, почти безтегловно, се издига във въздуха, полита и потъва в нощта, понесено от вятъра.
Тази нощ на пълнолуние горската поляна, пресичана от поточе и защитена от източния планински скат, беше необичайно населена. Четири жени образуваха кръг и след като подеха песен, затанцуваха заедно. После най-възрастната от тях постави свещи в петте точки, пресичащи кръга, образуващи геометричната сила на петоъгълник, и ги запали.
Криселда, нисичка и тантуреста, лишена от външно обаяние, разпусна косите си, събрани на кок, и вдигна лице към луната. Тогава очите й грейнаха и придадоха чудна прелест на чертите й. Другите три жрици, следвайки примера на своя амфитрион, също разпуснаха косите си, вдигнаха поглед към луната, хванаха се за ръце и завиха в съзвучие, на езика на вълчиците, тотема на техния клан.
Призоваваха Селене. Изчезналата.
След няколко минути долетя отговор. Някой отвръщаше на техния призив, но не беше Селене. Воят беше мелодичен и неясен. Изненада ги, защото не им бе известно в долината да има друг член от клана на вълчицата. Нямаха време да обсъждат и да дадат словесен израз на учудването си. Само след миг чуха съвсем ясно, някои от тях за първи път, отговора на вълчицата майка: „Те я отвлякоха. Те я държат при себе си. Те са могъщи, но са уязвими.“