Анаид забеляза.
— Значи… Селене не е избягала с Макс?
— Вероятно Макс дори не съществува.
— Напротив, съществува. Знам телефонния му номер.
— Познаваш ли го?
— Не, Селене никога не ми е говорила за него.
Анаид и Криселда се спогледаха, но не смееха да изразят на глас страховете и съмненията си. Анаид се мъчеше да си обясни каква причина би могла да накара Селене да крие този Макс. А той? Дали знаеше нещичко за нея?
— Къде ли е сега Селене? Какво ли й се е случило?
Криселда пое дълбоко въздух. Анаид беше прекалено умна, за да я излъже, но поне можеше да скрие част от притесненията си и да й спести излишните тревоги. Никога нямаше да каже на момичето, че всъщност болката и огорчението й са предизвикани от глождещото я съмнение, че Селене може да е станала предателка.
— Не знаем къде е. Жените Одиш са я отвлекли.
Анаид вече се бе досетила за това и дори стигна още по-далеч. С боязлив гласец се осмели да попита:
— Ще я убият ли?
Криселда се поколеба да отговори на така директно поставения въпрос. Дали ще я разбере?
— Нея не.
Анаид мигом улови намека, макар и да не успя особено точно да го изтълкува.
— Искаш да кажеш, че ТЕ са убили баба?
Криселда отрони една сълза. Наистина Деметер, матриарша на рода Цинулис, беше бранила с нокти и зъби Селене, за да не позволи да попадне в ръцете на жените Одиш. Криселда добре познаваше сестра си. Беше твърда като кремък и здрава като скала. Да победиш великата родоначалничка, би предполагало жените Одиш да похабят доста сили, затова те се отказаха от намерението си и се оттеглиха да съберат пак енергия и да атакуват една година по-късно.
— Това ги задържа на разстояние за известно време. Баба ти беше много могъща и магията й за защита дълго успешно устоя.
Анаид трескаво размишляваше, мъчеше се да навърже логически фактите.
— Но тогава, след смъртта на баба, ако мама е знаела, че е в опасност, защо не е избягала? Защо не се скри някъде?
Криселда започна да се поти. Анаид постепенно се приближаваше до най-трудния въпрос. Трябваше да опита на всяка цена да я отклони от него.
— Селене беше толкова смела и вярваше, че ще ги победи, затова не се уплаши.
— Но…
Криселда бе на път да направи магия за мълчание. Не понасяше толкова много въпроси, нямаше отговор на всички, а и Анаид вече стигаше опасно близо до най-важния проблем.
Анаид отново атакува. Ама че инат дете!
— Не, не става дума за смелост… Майка ми се промени, съзнателно и преднамерено привличаше вниманието върху себе си, имаше изяви в интернет, по радиото, даваше интервюта и… пиеше, и шофираше пияна… В училището се говореше, че съвсем е изперкала.
Криселда си отдъхна облекчено.
— Ти го каза. Селене стана… малко откачи.
Анаид си спомни за безумията на Селене, някои от тях безобидни и очарователни, други доста смущаващи, но повечето — силно обезпокоителни.
— Смъртта на баба много я разстрои, сега го разбирам. Може би на нейно място и аз щях да полудея.
Криселда се изненада. Дали Анаид не знаеше повече, отколкото предполагаше?
— Какво намекваш?
Анаид много мъдро заключи:
— Как може човек да продължи да живее нормално със съзнанието, че е виновен за смъртта на собствената си майка, която се е опитала да го защити.
На Криселда й се прииска да я разцелува от радост. Това момиче беше истинско съкровище. Сам-самичка, без ничия помощ, беше стигнала до разумно обяснение, което опитна магьосница като нея беше търсила повече от петнайсет дни.
Селене се беше побъркала от чувство за вина. Разбира се! Прекалено голямата тежест да носи на плещите си отговорността за съдбините на жените Омар, както и отговорността за смъртта на собствената си майка. И, напълно естествено, се беше почувствала объркана, безпомощна и изплашена. Затова се беше държала безотговорно и неадекватно въпреки предупрежденията на най-близките си от Съвета на магьосниците.
Криселда си спомни, че до смъртта на родоначалничката и на многолюдното й погребение Селене все още носеше косите си прибрани под изискани шапки и поведението й се отличаваше с известно благоприличие. Известно, понеже винаги е била пламенна и пряма по природа. Тогава вероятността тя да е избраницата бе само мълва. Почти никой не я познаваше, почти никой не знаеше нищо за нея, тя беше просто Селене, дъщерята на Деметер, родоначалничката на Цинулис, великата магьосница. И все пак вече всичко сочеше, че така ще стане. Бяха изминали години от кометата, предвещала идването й. В годината на смъртта на Деметер беше паднал лунният метеорит, а сега, след тревожното застъпване на Сатурн и Юпитер, наближаваше моментът, в който седемте небесни тела щяха да се подредят в една линия и да настъпи техният съвпад — звездната конфигурация, която в трактатите се определяше като начало на господството на избраницата. Пророчеството се сбъдваше.