— Добре дошла, Селене, избранице.
Гласът на графинята иззвънтя остро и металически, лишен от всякаква човешка топлота. „Какво ли е лицето й?!“ запита се Селене, но за съжаление графинята не се показваше и оставаше скрита в сянката на тъмнината.
Макар и несъмнено по-нископоставена, Селене не скланяше гордо вдигнатата си глава.
— Тук съм, графиньо, откъдето никоя Омар не се е завърнала.
Салма се изкикоти с характерния си глух смях и посочи на графинята Селене, предоволна, че може да я покаже в това незавидно положение.
— Страхуваше се да дойде и да се запознае с вас.
Селене почувства как любопитството на графинята се заравя в косите й и пропълзява във всички пори на кожата. После започна да души тялото й като куче. Селене се овладя.
— Права е Салма. Не изгарях от нетърпение да се срещна с жената, известна като „кървавата графиня“?
Графинята въздъхна.
— Това беше отдавна.
— Преди четиристотин години — тихо уточни Селене. — Според летописите, във вашия замък в Унгария сте отнели живота на повече от шестстотин момичета.
— Шестстотин и дванайсет. И всичките девици. Тяхната кръв ми позволи да доживея до ден-днешен.
Селене потрепери.
— И оттогава не сте се връщали в реалния свят?
— Теб чаках.
Селене се изплаши.
— Мен ли?
— Събирах сили и изучавах звездите и пророчествата. Затова успяхме да изпреварим жените Омар. Защото бяхме бдителни за всяко предзнаменование от кометата насам.
— Но това беше преди много време — възрази Селене и съвсем пребледня.
— Ако трябва да сме точни, преди петнайсет години, когато ти се отрече от рода Омар и избяга. Тогава ли разбра, че си избраницата?
Селене сведе очи. Помнеше мрачното време на разкритията.
— Да, прозрях каква ще е съдбата ми. Дотогава смятах, че пророчествата са само празни приказки.
— Човек не избира съдбата си, Селене. Съдбата избира нас и няма как да я избегнем.
Селене замълча. Графинята беше права.
— Тогава сигурно знаете за връзките ми с една Одиш? Тя не ви ли каза?
— Да, до ушите ни стигнаха слухове, но те не бяха достатъчни, за да сме сигурни. Нужен беше метеоритът.
— Лунният метеорит — сети се Селене. — Мислех, че е останал незабелязан.
— За жените Омар може би, но ние знаехме, че падането на метеорита, малко преди съвпада на планетите, ще посочи точното място, където ще се появи избраницата. И това бе долината Урт. Беше ясно. Потеклото ти, силата и способностите, косите и най-вече историята ти сочеха, че си ти.
Селене преглътна една сълза.
— Вече една година откакто почина Деметер.
— Сега да не се разчувстваш? — присмя й се Салма.
Селене се надигна срещу сянката.
— Тя ми беше майка! Вие я убихте!
Салма искрено се разсмя.
— Ах, тези Омар, с тяхната сантименталност! Скоро ще забравиш за нея, както и за годините, и за бръчките.
Графинята мълчаливо наблюдаваше Селене.
— Не те разбирам, Селене. С майка ти вечно се карахте. Откакто избяга и предаде жените Омар, така и не ти го прости.
Селене кимна утвърдително.
— Да, но ми беше майка. Длъжна съм да почитам паметта й.
Салма не се въздържа:
— Ама че глупост.
Графинята я усмири:
— Замълчи, Салма! Замълчи и се вслушай в думите на избраницата. Навярно именно защото не изпитваме чувства, не сме способни да просъществуваме. Навярно трябва да се научим от тях на този последен урок по оцеляване. Колко останахме? Малцина, и то враждуващи помежду си, всички сме една срещу друга. Избраницата ще ни поведе и може, следвайки пътя, който тя ни посочи, да успеем да се преборим с предразсъдъците си… Чувствата… Може би това ще е новото предизвикателство за нас. Нали така, Селене?
Селене беше слушала графинята, без да трепне.
— Не знам кой път следвате вие, но не вярвам да съвпада с моя. Издирихте ме след упорито търсене и ме подложихте на изпитание: първо мъченията и лишенията, после безумието на мътния свят. Ето ме, преодолях изпитанията, но все още не знам какво ще ми предложите и какво искате от мен.