Графинята заговори бавно, като наблягаше на всяка своя дума:
— Вечна красота, вечна младост и вечен живот. Предлагам ти безсмъртие.
Селене едва се овладя. Абсурдно беше да отрича, че осъзнава естеството на предложението.
— Мислила съм за това. Всъщност след смъртта на Деметер непрекъснато мисля.
— И?
Селене прехапа устни.
— Не знам дали съм готова да платя цената за вечния живот.
Салма изкриви презрително уста.
— Отказва да пие човешка кръв.
Селене се обърна и я погледна право в очите.
— Отказвам да убивам.
— Не може да се стремиш към безсмъртие, без да си оцапаш ръцете.
Графинята се раздвижи в сянката на ъгъла и Салма млъкна.
— Добре, Салма, мисля, че добре ме разбра и не е необходимо да ти напомням — няма нищо написано за пътя, който трябва да следваме, след като избраницата поеме скиптъра на властта.
— Скиптърът на властта не съществува — разгорещено възрази Салма.
Селене застана нащрек.
— Скиптърът на властта ли? За скиптъра на О ли говорите?
Графинята тържествено издекламира цитата от пророчеството:
— „И О запокити своя скиптър на властта в дълбините на земните недра, за да не го притежава никой, и написа със собствената си кръв пророчеството за магьосницата с червените коси, която ще сложи край на войната между сестрите магьосници.“
Салма и Селене се спогледаха удивени.
Селене въздъхна.
— И тази, която вземе скиптъра на властта, ще диктува съдбините на всички жени, и Одиш, и Омар, и ще властва като великата родоначалничка, майката О.
Графинята се прокашля да прочисти гърлото си:
— Да, това е… Скиптърът на властта.
— И къде е той? У вас ли е?
— В пророчеството на Требора се казва, че ще изскочи от земните недра и ще дойде право при теб — поясни графинята. — Сам ще те намери.
Селене пристъпи напред и погледна ръцете си, представи си ги как блестят ослепително и осветяват мрака с великолепието на безброй диаманти.
— Ще го отхвърлиш ли? — изпитателно я погледна графинята. — Нима ще откажеш скиптъра на властта, когато дойде при теб?
Селене пое дълбоко разредения въздух в пещерата. Имаше нужда да напълни дробовете си и да изхвърли, издишайки, своята неувереност. Знаеше, че трябва да вземе решение. Не можеше повече да отлага. Трябваше да избере собствения си път. Поколеба се. Идеята беше примамлива, изключително съблазнителна, изкушението бе голямо. Скиптърът на властта щеше да я направи кралица. Щеше да господства, възкачена на златен трон, инкрустиран със сапфири, а дългите й изящни пръсти, отрупани с шлифовани диаманти, щяха да блестят ослепително и да пърхат като пеперуди от светлина.
Тръпка на доволство пропълзя по тила й. Идеята й харесваше толкова много, че лека-полека усмивка разтопи мраморното й изражение, маската, която така умело си беше поставила.
— В такъв случай, ако скиптърът на властта наистина съществува и пророчеството ми отрежда правото да го притежавам… — Селене погледна дръзко към сянката, където седеше скрита графинята — тогава съм готова да го направя.
Глава девета
Подозрението
Елена се беше размечтала, оставила въображението си да се вихри на воля, като си представяше, че Анаид е нейна дъщеря и наследница на силата и свръхестествените й способности, и произнесе заклинанието на древния език.
Анаид си го преведе като нещо от сорта на: „Стегни се в кръста, глътни корема, свий рамене и прибери навътре гърдите.“
Внезапно Анаид почувства силна топлина да залива тялото й и да я стяга като обръч, но след миг постепенно я отпусна, отслабна и изчезна. На нейно място остана само леко зачервяване на кожата, на нивото на пъпа.