Представи си как всички от класа са се скупчили над нея като лешояди, сочат я с пръст и се присмиват на нещастието й, как я гледат такава — малка, дребничка, жалка и грозна, и злорадстват, че е пострадала от злополуката.
Искаше й се да умре от обида и срам.
Откакто момичетата израснаха и се развиха, а тя изоставаше, вечно подигравана за детския си ръст, Анаид се чувстваше като марсианка сред тях. Никой, нито Марион, нито останалите, не я канеше на тържеството за рождения си ден. Не я канеха и да излязат на разходка вечер из града, не й доверяваха тайните си, нито си разменяха с нея дрехите или компактдисковете. И не защото я мразеха или завиждаха, че получава най-високите оценки, а просто защото дори не я забелязваха. Проблемът й, големият проблем на Анаид беше, че макар да бе навършила четиринайсет години, на ръст си оставаше като единайсетгодишна, а на тегло — като на девет.
Бе като невидима, оставаше незабелязана където и да беше, навсякъде, освен в класната стая. Там грееше със собствена светлина и тъкмо в това се състоеше нейната трагедия. За зла участ схващаше всичко от една дума и изкарваше най-високите оценки, така че, когато отговаряше в час или получаваше отличен на някой изпит, съучениците й се подиграваха, наричайки я „Джуджето всезнайко“. Като капак на всичко умствените й способности смущаваха дори някои от учителите и неведнъж беше съжалявала, че не си бе държала езика зад зъбите и се е обадила. Напоследък избягваше да вдига ръка в час и гледаше винаги да остави по някоя грешка в упражненията, за да получи по-ниска оценка. Каквото и да правеше обаче, все си беше Джуджето всезнайко. А това я измъчваше и огорчаваше, чувстваше се унизена. Беше й обидно. И то много!
Докато Анаид лежеше на земята, единственото й желание бе да си вървят и да я оставят на мира, да спрат да я зяпат така, с насмешка и без капка жалост.
— Хайде, деца, бягайте оттук, махайте се! — разпъди ги непознатата.
Същият глас — мек и ласкав към нея, сега прозвуча твърд и непреклонен. И те я послушаха. Хлапетиите от класа бързо се пръснаха, разбягаха се вкупом и в пълен безпорядък, а Анаид, просната насред пътя, чу чаткането от стъпките им, отекващи по каменната настилка на уличките в Урт. Бяха хукнали да разпространят новината как е била блъсната от кола.
— Отидоха си вече, Анаид — прошушна красивата непозната.
Анаид се почувства по-добре и отвори очи. Погледът й срещна съучастническа усмивка и две очи, сини и дълбоки като езера. Беше най-сладкото посрещане, за което можеше да си мечтае, след поредицата от неприятни събития, стоварили й се на главата.
— Мисля, че нищо ми няма — рече Анаид, обзета от внезапен оптимизъм, като си опипваше ударения крак.
— Не, не ставай — помъчи се да я спре туристката.
Анаид обаче вече се бе изправила с един скок и раздвижваше ставите си една по една. Чувстваше се отлично.
— Не мога да повярвам — прошепна непознатата, вдигна крачола на панталона на Анаид и заопипва крака й, там, където предполагаше, че бе посрещнала удара на „Ланд Роувъра“, като очакваше да намери счупеното място.
— Наистина съм добре, само драскотина е. Ето вижте. — Анаид й показа крака си и почувства нежната ласка на ръката й — изящна и много бяла, върху коляното си.
— Скачай в автомобила. Ще те заведа лично на лекар — настоя жената.
И я хвана за ръката, за да й помогне да се качи в колата, която беше взела под наем.
— Не, не! Не мога да отида на лекар — противеше се Анаид.
Непознатата се поколеба:
— Трябва да ти направят рентгенова снимка и някои изследвания…
Анаид горещо й се замоли:
— Наистина ми е невъзможно. Трябва да си ида вкъщи.
— Тогава ще дойда с теб и лично ще говоря с майка ти.
— Не може! — извика Анаид, вече хукнала надолу по улицата, напълно възстановена от падането.
— Почакай! — извика объркана красивата жена, не знаейки какво да прави.
Анаид обаче бе изчезнала в първата пряка вляво и вече отваряше вратата на дома си.
Въпреки добрите й предчувствия в къщата все така нямаше никого.
Селене не се беше върнала.
Анаид седна на люлеещия се стол, който преди време беше любимото място на Деметер, и дълго се люля. Постепенно това повтарящо се движение, докато изтласкваше тяло ту напред, ту назад, започна да приспива като в люлка тъгата и безпокойството й, накрая я отпусна, успокои я и разсея тревожните й мисли. Не биваше да прибързва. Трябваше да действа разумно и последователно, да подреди нещата и да ги анализира. Селене беше някъде и ако нямаше как да се свърже с нея, то поне трябваше да има начин да я издири и да тръгне по следите й.