— Това притеснява ли те?
Анаид избухна:
— Как да не ме притеснява. Майка ми крие от мен, че си има приятел, а на същия този тъпанар Макс не казва, че има дъщеря.
— Защо да е тъпанар?
Анаид захлупи лице с шепите си.
— Заяви ми, че… че с мама не си приличаме.
— И това те обижда?
— Ами разбира се.
Госпожа Олав се усмихна мило.
— Никой не те разбира.
— Откъде знаеш?
— И аз съм била на твоята възраст.
Анаид въздъхна. И Селене би й отговорила нещо от сорта.
Селене — голямата лъжкиня.
Наистина ли беше това, за което я мислеше, такава, каквато я помнеше? Или просто си я беше създала във въображението?
Анаид винаги беше искала да вярва, че майка й е млада, любвеобилна, забавна и игрива, която се държи с нея като с по-голяма сестра, но съществуваше и една друга Селене, която се караше с Деметер и й крещеше, която изчезваше за дни наред, без дори да остави бележка, която беше ужасно разточителна и купуваше като за последно, която се гледаше в огледалото, влюбена в собствения си образ, и… имаше тайни любовници, от които пък държеше в тайна собствената си дъщеря.
Коя всъщност беше Селене?
„Ленд Роувърът“ излезе от Хака и пое по главния път.
Анаид не искаше да мисли нито за Селене, нито за Макс. Идеята да го посети й беше дошла внезапно. Беше й хрумнало да се запознае с него и да разбере дали Селене наистина е избягала с този мъж, или е просто лъжа. Обади се по телефона и поиска да се срещнат. Ей така. Госпожа Олав я придружи до бара, където се бяха уговорили да се видят, и я изчака половин час, докато трая срещата. На Макс му се искаше да разбере нещо ново за Селене, но никак не му се бе понравил фактът, че тя има дъщеря. Беше съвпадение, че е получил телеграма в същия ден като Анаид. Селене му пишеше, че заминава далеч, много далеч и го молеше да не я търси.
Анаид беше неспокойна.
Към тази странна среща се прибавяше и тежкото обвинение, което бе нанесла само преди няколко часа на леля си и на приятелките на майка си, като ги бе обвинила, възмутена от тяхното бездействие и пълната им незаинтересованост да открият Селене.
— Та те изобщо нямат намерение да потърсят Селене.
— Възможно е.
— Не им пука! Все им е тая дали е жива или мъртва, безразлично им е.
— Нормално е, Анаид, те не я обичат колкото теб.
— И аз това им казах!
— Каза ли им го?
— Толкова са равнодушни и безсърдечни. Изпаднали са в някаква апатия, сякаш това изобщо не ги вълнува, все едно живеят капсулирани, всяка в своето мехурче от въздух. Никоя от тях не се опита да се свърже с Макс, за да разбере дали Селене е имала връзка с него. А не беше никак трудно, нали?
— Дръж се! — извика предупредително госпожа Олав.
Натисна педала за газта и колата връхлетя върху нещо, което им се бе изпречило на пътя. Анаид изхвърча напред от удара и блъсна глава в предното стъкло. В раздразнението си и от много бързане беше забравила да си сложи колана.
Опипа си челото, малко замаяна, и усети, че й излиза огромна цицина. Госпожа Олав, стиснала здраво волана, й се извини.
— Съжалявам, на пътя ми изскочи заек и нямаше как да го избегна.
Дали от удара, от заека или от отвратителното настроение, в което беше изпаднала, Анаид избухна в плач. Госпожа Олав веднага включи мигачите, отби и спря колата на банкета на пътя.
— Хайде, не плачи. Няма нищо.
Притегли я към гърдите си и разтърка слепоочията й с леки и нежни движения.
— Само затова ли плачеш? — подпита я внимателно, като продължаваше да масажира болното място.
— Не, не само — отвърна Анаид.
— Естествено, много ти се струпа наведнъж — случилото се с майка ти, Макс, това с фиестата…
— Каква фиеста?
— Тържеството на онова момиче Марион, за което ми говори. Тази, дето никога не те кани.
Анаид се изненада. Не че това много я вълнуваше, но истината беше, че колкото и да се мъчеше да я пропъди, мисълта за купона на Марион се бе загнездила в главата й, витаеше във въздуха и на моменти й досаждаше като конска муха.
— Нищо чудно, че не ме иска. Тя е много красива — призна Анаид и захълца.
— И какво искаш да кажеш? Ти да не би да не си? Я се погледни добре в огледалото. Истинска прелест! Сините ти очи сигурно карат всички твои съученички да се пръскат от завист.