— Ами! — плахо възрази Анаид. — Изобщо не ме поглеждат. За тях дори не съществувам.
Госпожа Олав държеше на своето:
— Да, но вече е време да си отворят очите и да те забележат. Ти как смяташ?
— Моля?
— Тази Марион, може и да е много красива, но ти си по-умна.
— И какво ме грее, че съм по-умна?
— Помисли и ще разбереш.
Госпожа Олав притежаваше невероятното свойство да кара Анаид да се чувства добре и да й помага да се освободи от комплексите си. В нейно присъствие всичко изглеждаше лесно и напълно постижимо.
— Една гривна и един хамбургер ще ти оправят ли настроението?
Анаид потръпна от удоволствие и избърса последните си сълзи с опакото на ръката си. Откъде можеше да знае госпожа Олав, че майка й, тайно от Деметер, я водеше да й купи бургер и й подаряваше гривни от бижутерския магазин?
Възможно беше тя сама да й го е споменала.
Когато се погледна в огледалото за обратно виждане, за да си оправи косите, остана удивена. Цицината беше изчезнала, а и… та тя бе истинска красавица!
Хамбургерът беше много вкусен, гривната й стоеше фантастично, а откакто госпожа Олав беше заговорила за очите и за интелигентността й, Анаид си бе възвърнала самочувствието.
Също така си бе спомнила отново болната тема за рождения ден на Марион, макар, за щастие, вече погледната от друг ъгъл.
Рожденият ден на Марион съвпадаше с лятното слънцестоене и беше най-грандиозният купон в Урт, очакван като истинска сензация. От няколко седмици в училище се говореше единствено за това, понеже Марион, за да придаде повече значимост на събитието, държеше всички в напрежение, канеше приятелите си един по един, така че щастливците, уф, си отдъхваха облекчено, когато тя най-сетне се приближеше до избраника или избраницата и прошепнеше на ушенце вълшебните думички.
Естествено, онези, които нямаха късмета да се радват на благоволението й, го преживяваха тежко, гърчеха се в адски мъки до последния момент, въздишайки всеки път, когато пудрата Марион приближеше, с надеждата, че ще се наведе леко към тях и ще им поднесе разковничето към щастието.
Анаид, която през последните четири години искрено се бе надявала да бъде поканена, сега, след двете събития, преобърнали живота й — изчезването на майка й и новият сутиен, напразно чакаше Марион да си промени отношението. Но не стана така.
Щеше ли да продължи да позволява на Марион съзнателно да я пренебрегва?
Анаид се раздели с госпожа Олав, като й поблагодари за подкрепата с целувка. На драго сърце би останала в нейната компания, вместо да се връща при това истинско самоходно бедствие — леля й Криселда. Сигурно още не беше приготвила вечерята, нито пък изобщо й хрумваше, че на четиринайсет години обикновено огладняваш по три или четири пъти в денонощието.
Леля Криселда я очакваше, седнала в креслото в хола. Ядеше бонбони със зареян поглед, отправен към неопределена точка в пространството, и дори не я попита къде е била. Не, не си струваше трудът да й споменава за Макс. Явно й е все едно.
— Анаид, седни, моля те.
Тя неохотно се подчини, без възражения. От сериозния тон, с който леля й произнесе молбата си, Анаид долови, че няма намерение да я укорява, а се готви да й каже нещо много важно.
— На събранието на Съвета обсъдихме твоето предложение и взехме решение да търсим майка ти и да я спасим — съобщи й тържествено.
— Шегуваш ли се? — беше единственото, което Анаид успя да измънка, заеквайки.
— Ако приемем, че Росебуд е прав, най-вероятно ти си единствената, която може да намери Селене и да й вдъхне силите, необходими, за да победи вещиците Одиш.
Да бе, колко му е! Все едно е лесна работа.
Анаид не успя да мигне цялата нощ. Дълго се въртя в леглото. Прехвърляше в главата си безброй, все тъпи, варианти на това как ще потърси и намери Селене. Хрумваха й какви ли не страхотии, които я очакваха в битката й с Одиш и от които, естествено, излизаше въображаем победител. Всичко, което замисляше обаче, й се струваше гротескно, нереално, някак схематизирано, като грубите щрихи, с който майка й рисуваше комикс героите си.
Опитваше се да мисли за Селене по подобаващия за проблема начин — сериозно и задълбочено, но други неща разсейваха вниманието й от огромната отговорност, която беше поела на плещите си.