На турския килим до леглото й седеше призракът рицар с шлем и броня, който се дръпна встрани, за да не го стъпче Анаид — така се беше засилила да скочи от леглото.
По лицето на тайнствената дама зад завесите се изписа подигравателна усмивка, когато видя уплашената физиономия на рицаря.
Анаид дори не трепна. Двете видения бяха халюцинация, плод на въображението й, бяха нейна измислица от времето, когато имаше способности. Не я плашеха, не й създаваха неудобство и не й пречеха. Понякога идваха през нощта и тихо, без думичка да кажат, се настаняваха на любимите си места. Рицарят се излягаше на яркоцветния памучен килим, а дамата заставаше полускрита зад пердетата. При първите слънчеви лъчи изчезваха.
Тази нощ обаче Анаид имаше нужда да се скара с някого, да си излее яда, било то на самата себе си или на ДРУГ.
Първо опита със себе си. Погледна се в огледалото и се изплези на отражението си. Не се харесваше, ама никак! Беше урод. Нещо средно между кльощаво недоносче и пъпчасал пубер. Ако можеше да избира, се харесваше повече, преди да израсте. Преди беше дребна като джудже. Сега обаче на какво бе заприличала? На вещица, способна да спре муха насред полета й, способна да разговаря с вълците, да покрие едно хубаво лице с отвратителни гнойни пъпки, готова да предпочете да я поканят на тъпия рожден ден на една фуста пред това да помисли за майка си и как по-успешно да й помогне.
Беше една злопаметна злобарка, която не можеше да прости на майка си, че я е крила от гаджето си и дори не му е споменала за нейното съществуване.
Беше станала отмъстителна, понеже я болеше от лъжата на Селене, пазила в тайна от нея любовните си отношения с Макс.
Истината беше, че е огорчена, защото по-възрастните й се бяха накарали, и умираше от страх пред това, което сама бе предложила. Беше направила крачка напред, без да знае посоката, в която трябваше да поеме. Беше предложила сама да се заеме със задачата да издири Селене и да я измъкне от лапите на Одишките, просто така, спонтанно, лекомислено и самонадеяно. Да, обаче…
Как да разбере къде е Селене?
И ако я открие, какво ще стори?
Ами ако Селене не желае да бъде намерена?
И ако магиите не подействат, а тези, които направи успешно, са забранени за жените Омар?
Именно затова се мъчеше да се плъзне по допирателната, като си отклоняваше вниманието в празни мечти да бъде поканена на купона на Марион.
Чисто и просто бягство от реалността.
Как може да е толкова повърхностна?
Как изобщо имаше желание да отиде на едно такова глупаво, несериозно тържество, където се събират само вятърничави младежи, и то сега, когато майка й е пленница, подложена на кой знае какви мъчения, а тя, само тя, я обичаше достатъчно силно, за да я измъкне от ужасното положение и да я спаси?
Единственото възможно обяснение беше, че е лекомислена, безсърдечна и умряла от страх. Освен че е грозна, разбира се.
— Пъзла! — озъби се сама на себе си пред огледалото.
После до своето видя отражението на дамата, която се подсмихваше зад гърба й. Анаид не се сдържа.
— На какво се смееш? — атакува я раздразнена.
Не очакваше да й отговори или да спре да се хили. Беше повече от очевидно, че се смееше на нея. Анаид беше такава пълна скръб, та дори виденията от собствените й кошмари й се присмиваха в лицето, също като Марион, като Рок и неговата банда. Дамата обаче я изненада, като посочи рицаря и злорадо изписка:
— На него се смея. Той е страхливец!
Рицарят се изчерви, но нищо не каза. Анаид се обърка.
— Така ли? И защо да е страхливец?
— Мен ли питаш? — полюбопитства дамата.
— Да, теб.
Дамата отметна глава, доволна, че й се дава възможност да говори:
— Така както го гледаш, той заряза войската си в дефилето, обърна им гръб и офейка.
Анаид не беше очаквала толкова сериозно и обосновано обвинение. Всъщност коя бе събеседницата й?
— Каква войска?
— Тази на граф Атаулф, който се опита да отбранява долината и да даде отпор на нападението на армията на Ал-Мансур.
Анаид все повече се изумяваше. В училището в Урт бяха изучавали черния епизод в историята на долината. Как злодеят Ал-Мансур минал с огън и меч през прохода, проливайки кръв и сривайки със земята по пътя си цели села и градове. И всичко заради испанската християнска войска, която трябвало да брани клисурата, но позорно побягнала пред натиска на пълчищата маври и при вида на острите им ятагани.