Выбрать главу

Дали собственото й видение не се подиграваше с нея?

Анаид се обърна към рицаря, който изглеждаше много умърлушен, но думичка не обелваше.

— Вярно ли е това, което казва дамата?

Рицарят плахо вдигна глава и погледна Анаид.

— На мен ли говориш?

— Да.

— О, прелестно дете! Безкрайно съм ти признателен, че ме удостояваш с честта да се обърнеш към мен и да ми отправиш въпрос. Нямаш представа как изгарях от горещото желание да говоря и така най-сетне да сложа край на мълчанието си, което продължава вече цели хиляда и седемнайсет години. Дотяга, да си призная, много дотяга.

— Истина ли е това, което казва дамата?

С вид на дълбоко разкаяние рицарят кимна.

— Да, за нещастие е самата истина. Баща ми, виконтът, ме постави в изключително затруднено положение, като предаде командването на мен — още млад и неопитен. С първия боен вик на сарацинските войски кръвта се смръзна в жилите ми. Изглежда съм хукнал да бягам, после нищо не помня до момента, в който се строполих поразен.

Тук вече Анаид зяпна от изненада.

— Убиха ли те?

— Наистина, красиво дете, страхът и малодушието не ми позволиха да се избавя от смъртта. Една заблудена стрела ме прати на оня свят, а бащиното проклятие ме задържа в тоя, обречен да се лутам из селенията на земите, които погубих. — И с неопределен жест обгърна всичко наоколо.

Анаид го посочи, недоверчива.

— Значи… ти си… призрак?

— Скитащ се дух, ненамиращ покой, прелестна ми събеседнице. На когото ти можеш да помогнеш, ако бъдеш така добра да проявиш великодушие.

Анаид направо не вярваше:

— Аз ли?

— Мога ли да говоря?

Беше гласът на дамата, която, изпълнена с ревност, не желаеше да стои и спокойно да гледа как рицарят й отнема главната роля.

Анаид й даде думата.

— Мило дете, ти можеш да ни видиш, да ни чуеш и да искаш от нас разни неща, а ние ще изпълняваме твоите желания. Естествено, и ти си задължена да ни дадеш нещо в замяна.

Мозъкът на Анаид заработи трескаво.

— Мога да искам от вас какво? И съм задължена да ви дам какво?

Дамата се усмихна.

— Можеш да искаш от нас всичко, дори това, което смъртните не могат да имат. Можеш да си позволиш желания, които само мъртвите умеят да осъществят.

Анаид недоумяваше:

— Да не сте магьосници?

Красивата дама отрече:

— Чисто и просто се движим в света на духовете и познаваме кътчетата, недостъпни за живите. Няма тайна, която да ни убегне… Знаем всичко. Научаваме къде криете богатствата си, какво държите в тайна или премълчавате, какви престъпления сте извършили, какви лъжи плетете и кого обичате. Можем да нашепваме на ушенце на живите и да убедим всеки от тях, че е собственият му вътрешен глас, и така да го направляваме, да го накараме да изпитва угризения на съвестта или терзания, които да подронят нравствените му устои. Можем да отприщваме природните сили и да предизвикваме стихии и бедствия.

Анаид започваше да разбира.

— И ако поискам нещо от вас и вие изпълните желанието ми, какво ще искате в замяна?

Рицарят побърза да отговори:

— Свободата!

— Каква свобода? — на Анаид още не й беше съвсем ясно. — Не сте ли свободни?

Дамата скръбно се завайка:

— Обречени сме да се скитаме. Жадуваме за почивка. Търсим вечен покой. Вече изкупихме вината си.

Анаид не повярва, че разговаря с две души, обречени на вечни мъки, не го вярваше особено за дамата, която беше толкова красива и с приятен, весел нрав.

— Ти каква вина изкупваш?

— Наказана съм за предателство. Предадох любовта на живота си. Врекох се, че ще го чакам, а когато се завърна от кръстоносния поход, вече бях омъжена за барона. Уби ме, разбира се, и ме прокле, затова съм тук.

Анаид се възмути:

— Искаш да кажеш, че освен дето те е убил, отгоре на това те е погубил, обричайки те на вечни мъки?

Дамата поясни:

— Той обрече и собствената си душа затова че ме уби.

— Ами да се мъчи тогава! — възкликна искрено Анаид.

В случая присъдата й се стори напълно справедлива. Ама че жалък дребнавец, да убие човек заради някакво си неизпълнено обещание.

Дамата тежко въздъхна:

— Ех, прелестно дете, знаеш ли колко е уморително да понесеш на плещите си тежестта на безброй години, десетилетия, хилядолетия на изтощително бездействие. Страхливият рицар и аз — предателката, жадуваме да намерим покой.