Анаид постепенно си даваше сметка, че двата духа не са плод на въображението й, нито пък са видения, родени в кошмарите й. Пред нея стояха два нещастни призрака, които искаха да й се харесат, готови да й угодят за всичко, а в замяна тя да ги избави от оковите на проклятието.
Какво чакаше?
Бяха й казали, че знаят всичко, абсолютно всичко.
Прекрасно! Точно от това имаше нужда — от информация.
Направи се на интересна:
— Ами добре. Съгласна съм да преговаряме, ако ми помогнете.
Постигна желания ефект. Двамата затаиха дъх в напрегнато очакване. Жадно попиваха всяка нейна дума.
— Е и? Какво ще кажете?
— Целите сме в слух! Готови сме да те изслушаме и да удовлетворим желанията ти.
— Чували ли сте за вещиците Одиш?
— Естествено, знаем за тях.
— Общуваме си с тях.
— Ти самата си магьосница Одиш.
Анаид прекъсна дамата, възмутена:
— Как ти хрумна да ме наречеш Одиш?
— Извини ме, хубавице, мислех, че…
— Аз съм магьосница Омар, от племето на скитите, от клана на вълчицата, дъщеря на Селене, внучка на Деметер.
Рицарят и дамата се спогледаха, отчаяни, че са я разсърдили.
— Както кажеш, прелестно дете, щерко на Селене.
— Внучке на Деметер.
— Молим да простиш нашата заблуда и да ни извиниш, че те взехме за Одиш.
— Приемаме, че си Омар, дъщеря на Селене.
— Внучка на Деметер — повтори рицарят, все едно припяваше на молитва.
— Млък! И престанете със словесното жонгльорство — сряза ги Анаид, вбесена от тяхното престараване да се покажат колко са й покорни и от умилкванията им, които й намирисваха на подбив.
С изненада установи, че при категоричната й заповед двата призрака тутакси млъкнаха, без никакво намерение да продължат да дърдорят. Тогава се сети, че нямат право да говорят, освен ако тя не ги попита нещо. Дали пък не важеше само за първия път? Или винаги им беше необходимо да получат от нея разрешение, за да говорят? Призраците бяха послушни, но не особено интелигентни. Да я помислят за Одиш!
— Толкова ли съм грозна, че ме сбъркахте с Одиш?
— Питаш ли ни, прелестно дете?
— Да, отговорете.
Рицарят само това чакаше:
— Изглежда не познаваш много магьосници Одиш. Уверявам те, толкова са красиви, че пред тях дори слънцето бледнее.
Анаид беше направо изумена:
— Искаш да кажеш, че не са стари, сбръчкани, с брадавици на носа и дълги косми по брадичката?
Дамата избухна в смях като обезумяла.
— Ох, не мога! Не, не, ще се пръсна!
Анаид се засегна. Може би описанието й беше малко като образа на вещица в детска приказка, но… На какво можеше да се позове, за да си изгради по-точна представа? Сега, като се замисли, всъщност нито леля Криселда, нито която и да е магьосница от Съвета никога не й беше описвала някоя Одиш.
Рицарят си позволи едно пояснение:
— Ако ми позволиш да отбележа, хубаво дете, това са само измислици от народното творчество. Жените Одиш са най-могъщите същества, най-амбициозните и нарцистични създания сред населяващите земята. Те обожават и се прекланят пред младостта, безсмъртието и красотата.
Анаид се почувства направо идиотски. Рицарят имаше пълно право. Никое по-възвишено същество не би било толкова безмозъчно, та да влачи цяла вечност тленното си тяло и да търпи да го гледа как се състарява и става все по-противно.
От тази гледна точка всъщност духовете й бяха направили комплимент, като я бяха сбъркали с Одиш. Макар че… все пак не биваше да им се доверява много-много.
— Извинете ме, още съм твърде млада, а и никога не съм виждала магьосница Одиш.
Дамата леко се подсмихна. На Анаид този й жест никак не се харесваше.
— На какво се смееш? Изглежда, всичко, което аз кажа, ти се вижда смешно.
— Не, господарке, но все пак ми се струва, че познаваш една Одиш.
Анаид пребледня.
— Коя?
Този път дамата поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, но подобна информация може да бъде опасна за нас. Жените Одиш не обичат да говорим за тях. Дори и пред други Одиш.
От което Анаид заключи, че духовете са покорни слуги на жените Одиш. Трябваше да бъде изключително предпазлива с тия двамата.