Кланът на вълчицата

— Тогава няма да се разберем.

Анаид забеляза, че въпреки категоричния й тон никой от тях не й възрази, не се впусна в пазарлъци и уговорки, нито пък предложи нещо в замяна. Определено бяха послушни.

А може би самата тя не искаше да бъде толкова непреклонна. В действителност друго я интересуваше.

— Добре. Стига сме говорили за Одиш. Имам друг въпрос към вас.

Духовете се усмихнаха обнадеждени, готови охотно да й предложат услугите си, като, разбира се, помогнат така и на себе си.

— Къде е майка ми Селене?

Рицарят и дамата отново се спогледаха и видимо се натъжиха.

— Красиво дете, ти сама знаеш, че е при Одиш.

— Разбира се, знам, но къде по-точно?

Рицарят се прокашля:

— Нямаме право да ти кажем, господарке. Това е поверителна информация и ако я издадем, сигурно ще бъдем наказани.

— Дайте ми поне някаква следа, намек или ориентир. Поне нещичко.

Макар и очевидно изплашени, призраците се спогледаха и съзаклятнически си размениха тайни знаци.

— Обещаваш ли да ни освободиш?

Анаид не се поколеба нито за миг:

— Обещавам.

— А обещаваш ли на никого да не довериш откъде си получила сведението?

— Обещано.

Рицарят прошепна с тих и леко прегракнал глас:

— Там, където водите забавят хода си, а смъртните намират кончината си, пещери съединяват двата свята. Там ще ти заговори гласът на Селене, ти ще я чуеш, но няма да ти е разрешено да я видиш.

— Ще зърнеш само отражението й във водата — добави дамата.

Анаид сама си направи извод:

— За Черната лагуна ли става дума? Това ли е?

За нейно най-голямо изумление обаче рицарят и дамата се престориха на невероятно изненадани.

— Не знаем за какво говориш, хубаво дете.

— Как така не знаете? Нали току-що ми казахте…

— Кой, ние ли? — възкликна дамата.

— Грешиш, красавице. Нищичко не сме ти казали.

На Анаид й писна.

— Какъв е смисълът да отричате! Преди малко говорехте…

— Не сме говорили.

— Само си внушаваш.

— Или сънуваш.

— Та аз ви чух!

— Наистина съжаляваме, прелестно дете.

— Дъще на Селене.

— Внучке на Деметер.

Анаид се разсърди:

— Я вървете по дяволите!

И пред сащисания й поглед двата духа се изпариха.

Анаид нямаше никакво желание да ги призовава отново. Беше ясно като бял ден, че те или съжаляваха, че са проговорили, или това беше част от лъжовния им начин да не съществуват. Още утре щеше да отиде до Черната лагуна.

И докато се мъчеше да заспи, в главата й се въртеше един и същи глупав въпрос. Беше от тъпите, безсмислени въпроси, които те разсейват и отвличат вниманието ти от сериозните и трудни за разрешаване въпроси, но не те оставят да заспиш.

Всъщност съществува ли това „по дяволите“?

Глава дванадесета Пътят към Селене

Пророчеството на Требора

Благородно злато, изваяно от мъдри слова, предназначено за ръце, които още не са родени, скръбен изгнаник, прокуден от света по волята на майката О.

Тя така пожела. Тя така реши. Скрито ще останеш в дълбините на земята, докато не настъпи мигът, когато небосводът засияе и небесните тела поемат своя път. Тогава и само тогава земята ще те изхвърли от недрата си. Покорно ще отидеш в бялата й длан и ще я обагриш в червено.

Огън и кръв неразделни ще бъдат в скиптъра на властта на майката О. Огън и кръв за избраницата, която ще притежава скиптъра. Огън и кръв за избраницата, която ще бъде притежавана от скиптъра.

Скиптърът на О ще властва над потомките на О.

Анаид си обу ботушите, нахлупи си шапката и се зае да натъпче добре раницата. Сложи малко хляб и сирене, няколко портокала, шепа изсушени плодове и малка бутилка с вода. Пътят до Черната лагуна щеше да й отнеме около два-три часа, но нямаше представа колко време ще й се наложи да остане там, докато успее да се свърже със Селене.