Баба й Деметер я беше научила, че предпазливостта никога не е излишна. Планината крие опасности и наказва неразумно смелите. Бдителността трябва да е първият съветник на всеки, дръзнал да я предизвика, понеже онези, които не умеят да изтълкуват правилно или нехайно пренебрегват знаците и предзнаменованията за грозящите ги опасности, в крайна сметка заплащат с живота си. Когато се появяха в Урт, нарамили огромните си раници, любувайки се разсеяно на гледката, Деметер я учеше да забелязва предупрежденията й и да ги разгадава. Двете бяха толкова запалени по планината, така лудо влюбени в природата, толкова безразсъдно дръзки в желанието си да покоряват планинските върхове, че в крайна сметка за всичко друго оставаха слепи и глухи. Някои дори ги връхлиташе лудост, обземаше ги опиянението от височините и в безумния си стремеж губеха пръсти, ръце, крака и живота си дори. Деметер й беше разказвала истории за измръзнали планинари, станали жертва на преспите, за поразени от гръм, за хора, които са се отклонили от пътя и са се изгубили, за други, паднали отвисоко в урва или пропаст, и за такива, които са били разкъсани от вълците. Ако Деметер беше жива, щеше да я накара задължително да включи в багажа си кибрит, свещи, въже, бинт, компас, вълнена шапка, качулка, сигнална ракета и пуловер. Анаид обаче, по неволя, се видя принудена да вземе нещо съвсем непредвидено.
— Аййй! — извика изплашена, едва излязла от къщата.
Някаква космата топка скочи на гърба й и като заби нокти, се вкопчи здраво в раницата. Беше Аполо, игривото котенце, на което не му се оставаше само, без Анаид, и се метна отгоре й от закачалката в антрето.
— Лошо коте! — скара му се Анаид. — Не може да дойдеш. Оставаш. Слизай веднага.
Аполо обаче си правеше оглушки.
— Мяуууу, мяу, мяяяяяяяяяяуу! — смъмри го на котешки език Анаид, с отличен акцент.
Аполо наостри ушета, смаян, че господарката му го бе нахокала на собствения му език, и измяука, за да се извини за лекомисленото си поведение:
— Мяу, мииеу!
Анаид прие извиненията му с усмивка и го погали по гърба. Тя не беше толкова изненадана, колкото котето. Често й се налагаше да потиска порива си, за да не зацвърчи като врабче, да не заблее като овца, да не закудкудяка като кокошка или да не зареве като магаре. Рано предишната сутрин например, като най-скорошна случка, бе отвърнала на петела на доня Енграсия с две оглушителни кукуригания, за да го накара да млъкне, понеже беше прекалено шумен. После дори леля й Криселда се оплака, когато стана, понеже я бе събудил още по изгрев-слънце, без да знае, че всъщност това бе дело на племенницата й. Анаид не смееше да признае на леля си Криселда, че разбира езика на животните и дори, както бе установила отскоро, може да разговаря с тях. Докато ги слушаше, което беше неин дълг, си бе дала сметка, че никоя от останалите магьосници не ги разбираше. С изключение на вълчия вой, собственият й клан беше неспособен да дешифрира дори най-обикновен кучешки лай.
Бедата бе, че Анаид накрая се разчувства пред жалното мяукане на Аполо, и то именно защото го разбираше. На писанието не му се оставаше само, а и леля Криселда все нещо го гълчеше. Тя въздъхна примирено и го пъхна в раницата, като му заобяснява на котешки:
— Добре. Можеш да дойдеш, защото си мъничко и никак не тежиш, но когато нашишкавееш — край! Няма да те вземам.
После пое на път с мисълта, че това е добро предзнаменование. Сега, когато умееше да тълкува знаците в света, който я заобикаляше, осъзнаваше, че нищо не е случайно. Компанията на Аполо щеше да й е добре дошла. Нямаше да се чувства толкова самотна.
За нещастие, не се доверяваше на никого. Беше заблудила леля си Криселда, като й каза, че отива на екскурзия с класа, а в училище излъга Гая, като й смотолеви неясно колко леля й Криселда имала нужда от нея.
Долавяше нещо странно в поведението на Криселда. ВИЖДАШЕ знаци, които я караха да мисли, че лелята няма да й помогне в решението й да се свърже със Селене и може би дори ще й попречи да го стори. Не се доверяваше напълно и на Елена, нито на Карен, а що се отнася до Гая, вече започваше да се съмнява дори в предаността й към племето.
За миг, само за части от секундата през мисълта й премина сянка от съмнение, което сериозно я разтревожи.
Възможно ли беше Гая да е Одиш?
Прекоси моста и бавно се заизкачва, минавайки по пряката пътечка, която криволичеше нагоре по източния склон на планината и водеше към прохода. Катереше се по стръмния скат, оставяше долината в краката си и все повече се убеждаваше, че приглушената светлина, която в последно време помрачаваше ведрите пролетни утрини, съпроводена от постоянна ниска мъгла, беше много, ама много особена.