Откакто майка й изчезна, откакто пристигна леля й Криселда, Анаид непрекъснато откриваше промени в заобикалящия я пейзаж. Понякога въздухът не й достигаше, беше станал тежък и разреден, загубил свежестта и прохладата си. Друг път забелязваше, че утринната светлина е някак мътна, сивкава и без контрасти. От гората, от пещерата и от селището не се виждаше нищо в далечината, сега обаче беше готова да се закълне, че долината изглежда като омагьосана и е като призрачна нереална картина. И това не се дължеше на природно явление.
Продължи напред с неприятното чувство за нарастващо вътрешно безпокойство. Предусещаше, че приближава някакво лошо, криещо опасности място, и не искаше да поглежда назад. Почти беше стигнала до прохода, който свързваше долините, а в миналото местните жители го бяха използвали, за да прекарват контрабандна стока, натоварена на мулета. От раницата Аполо жално замяука. Страхуваше се. Анаид също. Докато накрая, вече стигнала високото, спря. Не можеше да продължи. Беше й невъзможно да прекоси прохода, нещо й пречеше да помръдне краката си — натежали като олово, се бяха толкова здраво сраснали със земята, че вече не можеше да ги повдигне. Не й достигаше въздух и се задъхваше. Погледът й се премрежваше и изпитваше силно желание да се обърне и побегне назад, да се отпусне на земята и да се търколи като камък надолу. Едва не се поддаде на импулса си, но образът на Селене я накара да остане твърдо на място.
За да продължи напред по пътя си, й бе необходима сила, която не притежаваше. Впрегна цялата си воля, за да надмогне виенето на свят, което я зашеметяваше и й подкосяваше краката. Още малко, и да падне. Трябваше да се пребори с чувството за безсилие, нуждаеше се от подкрепа, от тласък, от нещо, което да й вдъхне увереност, че може да преодолее трудностите.
В този момент долетя пчела, която й показа решението на проблема. Наистина пчелата описа няколко кръга около главата й, а после литна пред нея с бръмчене и с лекота преодоля препятствието. Анаид ясно разбра посланието й. Говореше на посестримите си и им известяваше, че се връща в кошера. Нямаше нищо опасно.
Точно от това се нуждаеше Анаид — да се увери, че страховете й са неоснователни и й трябва само кураж, за да стигне дотам, накъдето беше поела.
И така, тя сви юмруци, стисна зъби, вдигна крак и направи стъпка напред, после още една и още една… Закрачи все по-уверено, все по-твърдо. Напредваше с мисълта за Селене, за косите й, за смеха й, за ръцете й, и това я караше да се чувства изпълнена с жизненост и сили. Скоро походката й стана по-лека, разкрачът по-широк, с малки подскоци премина в ускорен ход и накрая в бяг.
Анаид тича, тича дълго, чувствайки как разчупва бариерата. Първо усети нещо твърдо, студено, като гъста мъгла, с плътността на леда на езерото, когато замръзне. Блъсна се в него и чу пращене. Все едно се бе ударила в стъкло, но не се уплаши и навела глава като бик, готов за атака, почувства как нещо около нея се пропуква. Това я окуражи, даде й сили да върви напред без страх, обаче като направи последната крачка, усети остро пробождане в левия крак, подскочи и падна на земята, превита от болката.
Беше успяла! Каквато и да беше невидимата стена, която бе преодоляла, сега чувстваше свежестта на пролетния въздух по лицето си, наситения мирис на цъфнала калуна и топлите слънчеви лъчи, сияйни и щедри, а не помътени и процеждащи се. Бариерата, изпречила се на пътя й, се беше срутила при удара с тялото й. Дали беше някакво заклинание? Беше почти сигурна, че става дума за магия, която собственият й клан бе направил, за да я защити. А сега тя я беше развалила.
Беше го сторила обаче в името на добра кауза, за да се свърже със Селене. Направи опит да се усмихне и да си даде кураж. Аполо подаде глава от раницата, поздрави я с мило „мяу“, а Анаид нежно го погали. Не беше сама, бяха преминали препятствието двамата. Само едно нещо я смущаваше. Дали беше пръснала на парчета стената, или само я бе пропукала?
Изправи се, решена да провери, но тутакси отново падна, виеща от болка. Кракът й! Сякаш бодлива тел й бе откъснала парче месо.
Внимателно нави крачола на панталона и с огромна изненада установи, че няма и следа от нараняване. Кожата й бе гладка и непокътната, не кървеше, нито имаше белег от порязване, макар че ясно си бе представила как острието се забива и разпаря плътта й. Дали не беше само плод на въображението? Или самовнушение. Отново опита да се изправи, но краката едва я държаха. Прехапа устни, за да понесе ужасната мъчителна болка. Трябваше да направи нещо, да се успокои, чувстваше, че се отчайва и не предприеме ли нещо, щеше да изгуби съзнание.