Преди много време Деметер й беше обяснила, че просветлението, или връщането на разсъдъка у някои болни, е дар свише, който идва единствено в извънредни случаи, при много голяма опасност. Тялото обявява тревога и изпраща сигнали към мозъка, активирайки всички връзки на нервните клетки. Зрението, слухът, обонянието и осезанието се изострят до неподозирана степен.
Изглежда, точно това ставаше с нея сега или пък притежаваше рядко качество, което й позволяваше да активира сетивата си, когато наистина го искаше или при крайна нужда. Работата беше там, че надуши гъбите, скрити под окапалите листа, под дъба. Долази и ги изрови. Обонянието и зрението й не я бяха излъгали. Отбра онези, които Деметер я беше учила да използва за успокояване на болката, за преминаване от едно състояние на съзнанието в друго и за свестяване при припадък.
Ефектът зависеше от поетото количество, така че Анаид лизна шапчицата на петнистата гъба и чрез слюнката упойващото вещество бързо се разля по тялото й, като предизвика усещане за много приятен гъдел. Пак близна внимателно и разтърка крака си, шепнейки някакви повтарящи се думи, които беше чувала баба й да произнася в подобни случаи. Нараненият крак се повлия от лечебното въздействие на гъбата и на ръцете й. След няколко минути болката напълно изчезна.
Забрани на Аполо да я докосва, пъхна гъбата в раницата си и се приготви да продължи.
Погледна назад. Нищо не подсказваше за вероятно основание да се съмнява, че няма да успее да се върне по същия път. Погледна си часовника. Оставаше й още час път до лагуната. Разумно ли бе да продължава напред? Дали не постъпва като откачените планинари, които независимо от острия северен вятър, натежал от мрачни предзнаменования, невъзмутимо продължаваха изкачването към върха, където ги застигаше смъртта?
Вслуша се във вътрешния си глас и последва съвета на инстинкта си. Бариерата, която бе успяла да счупи, не беше предупреждение от планината. Беше сигнал за нечисто дело, плод на магия. Чувстваше, че вече е близко до Селене и единствено трябва да следва пътя си неизменно напред.
Стигна до Черната лагуна, когато слънцето вече беше високо в небето. Беше се придвижвала по-бавно и по-трудно, отколкото бе предполагала. Чувстваше се изчерпана, съсипана от умора и глад, но вътрешно удовлетворена, и седна върху скала край тръстиката, откъдето виждаше цялата панорама.
Лагуната беше мрачна, а водата — възтъмна от тинята и растителността. В тази извивка на долината, която водеше до езерата, реката забавяше ход и се разливаше на хиляди лъкатушещи завои, които се вдаваха във всички кътчета и проникваха в тайни пролуки. Така шупливата почва се превръщаше в кал и непредпазливите лесно можеха да паднат в плен на лепкавата тиня. Анаид нямаше никакво намерение и тя да стане нейна жертва. Щеше много да внимава и да избягва блатистите места.
Вдигна Аполо, удобно разположен на раницата, и си извади сандвича и бутилката с вода. Трябваше да се подкрепи, за да има сили да посрещне трудностите по пътя към изпълнение на задачата, която си бе поставила.
Започна да дъвче бавно, наслаждаваше се на всяка хапка. Унесе се в приспивните ласки на вятъра, вслушана в шепота на тръстиката. В далечината, отскачащ в стръмните склонове на планинския връх, се чуваше крясъкът на орела, който се виеше във висинето, готов да се стрелне и да сграбчи в нокти плячката си. Почти без да осъзнава, Анаид му отвърна.
Ама че работа! Правеше все по-смахнати неща.
Дали не се превръщаше в някакво чудато животно?
Колкото повече потъваше в магията, толкова по-ясно осъзнаваше, че е точно така.
Като дете беше странна, после постепенно се бе превърнала в също толкова необикновено момиче, а като магьосница несъмнено беше рядко срещан екземпляр.
Реши да не мисли за това. Беше похапнала, беше си починала и бе дошъл моментът да се опита да установи контакт със Селене. Но как? И докато прибираше в раницата смачканата салфетка от сандвича, се натъкна на гъбата.
Дали беше случайно? Криселда я беше учила, че няма случайности. Предметите, хората или обстоятелствата, с които се сблъскваме, не се изпречват на пътя ни без причина. Важното е да разбереш защо се е случило и как най-добре да го използваш. ДА РАЗЧИТАШ света около себе си, беше сложна работа. Гъбата чакаше нея и само нея. По някаква причина се беше озовала в нейната раница и сега, като бръкна и я намери, искаше нещо да й каже. Казваше й: „Ето ме, изяж ме.“